4.За Никейския събор, секса и „лъжливото знание, наречено Гносис”

Ще поясня накратко за незапознатите с терминологията, че думата „гносис” е гръцка и означава знание, а самият гностицизъм е религиозно-философско течение от първите векове на християнството, което разработва християнската доктрина на базата на неоплатонизма и питагорейството, поради което съдържа и езотерични препратки към орфизма. Дефинирано така, звучи малко сложно, но аз ви предлагам едно леко начало, като ще започна направо с откъс от романа ми „13 рози”, в който сцената е изградена изцяло на базата на гностически текстове:

„...И като лисна върху огъня от виното и хвърли вътре благоуханни смоли, учителят Йешуа Ханоцери се изправи. Пламъкът изригна нагоре като огнена птица. Той подаде ръка на Мария Магдалина да стане, а учениците си помоли да се поотдалечат и да гледат отстрани.

- Казах ви, че ще пострадам много, за да се сбъдне писаното. Но преди да ми дойде времето и да им се предам, нека заедно изпеем химн на Отца и така да посрещнем онова, което ни предстои. Пийте виното, защото аз съм истинската лоза, и повтаряйте след мен припева. /Забележка: Следващият мистичен напев се пее от Исус в „Деянията на Йоан”, апокрифен гностически текст/

И докато тя леко отмерваше ритъма с дайрето си, той напевно занарежда, пристъпвайки с танцови стъпки в кръг, приближавайки се и отдалечавайки се от огъня.

- Танцьорът принадлежи на Всемира... – започна той в началото.

- Амин – каза Мария Магдалина, а Петър и Яков, като се спогледаха, също казаха „амин”.

- Този, който не танцува, не знае, що му се случва.

- Амин – вече по-уверено повториха мъжете.

- Ако сега ме последваш в моя танц, ще видиш себе си в мен самия, който ви говоря всичко това.

- Амин.

- Ти, който танцуваш, размисли над делата ми, защото тези страсти, които аз сега ще изпитам, са и твоите страсти.

- Амин.

- И ти никога нямаше да разбереш от какво си страдал, ако не бях аз, Словото, изпратен ви от Отца.

- Амин.

- Научи се да страдаш и така ще се избавиш от страданието.

- Амин.

- Ти, който си познал страданието, само така ще познаеш, че както аз съм в Отца си, така и вие сте в мен, и аз съм във вас.

Пътят, който бе следвал в своя танц, беше уголемено подобие на онзи същия път, който бе проследил в извивките на начертаната фигура – започвайки с една голяма обиколка около огъня, бе направил пълен кръг, бе се обърнал и в обратната посока бе свил кръга. Така бе направил още няколко пъти, докато не се спря пред пламъците. Тогава даде знак на Мария Магдалина, която стоеше там, откъдето бе започнал танца си. Тя отметна булото си, разпусна косите си и свали обувките си. Тръгна боса и само по една бяла риза по същия път към него, като си припяваше думи, от които Петър започна да се мръщи като от зъбобол:

- Аз съм първа и последна. Аз съм почитана и хулена. Аз съм Блудница и Светица. Аз съм Съпруга и Дева... Аз съм Знание и Незнание, безсрамие и срам, сила и страх... Утробата съм, що придава форма на Всемира. Дъщеря съм на Предвечната Мисъл, що пребъдва в Светлината, прониква във всяка твар и присъства незримо в целия Всемир. Аз съм това, което възприема и узнава, аз съм и гласът, чрез който звучи мисълта. Безбожница съм, но и тази, чийто Бог е велик. Аз съм непроницаемото мълчание. Аз съм изреченото Мое Име. /Из гностическите поеми „Гръмотевицата на Съвършения Ум” и „Трилика Промисъл”/...”

Тези от вас, които познават само Новия завет и стриктно се придържат към догмата, най-вероятно ще се почувстват скандализирани от подобно представяне на Спасителя и сцената на Преображението /най-малкото ще се запитат защо вместо апостол Йоан там присъства Мария Магдалина – но това е отделен въпрос, който намира своя коментар в книгата ми/. Достатъчно е обаче да надникнете в произволно взет гностически текст, за да започнете да си задавате някои въпроси. Ако не обичате да мислите с клишета, в душата ви неминуемо ще се прокрадне съмнение дали нещо от образа на Исус Христос не се е загубило невъзвратимо след съдбоносната и жестока забрана в миналото върху огромно количество раннохристиянски ръкописи, някои от които изключително ценни и интересни, но обявени за неканонични, дори еретични и мерзостно-вредни...

Широко известно е, че това окончателно „пресяване” е станало на Първия вселенски събор, свикан по заръката на император Константин Велики. Възникнало на базата на юдаизма въз основа на еврейския Стар завет, но одухотворено и възвисено от своя създател и поради това представляващо революционно ново учение, ранното християнство устояло на всички преследвания, укрепнало и се развило до доминираща религия, но през първите три века от съществуването си се характеризирало с множество течения и секти, които влизали помежду си в ожесточена борба. Като далновиден политик и привърженик на монотеизма, Константин решително се заел да въведе ред. Съборът се провел в малоазийския град Никея през пролетта на 325 г., а участващите в него близо 320 епископа били призовани чрез специални грамоти, подписани от самия император. Имало делегати от всички краища на Римската империя, от всички страни и провинции с християнска конфесия. За самия събор е писано много. Много по-слабо обаче се осветлява въпросът защо всъщност му е била необходима на първия християнски император подобна стъпка, предприета, както се пише, за укрепването на „единството в държавата посредством единство в църквата” /забележете, че по това време той все още бил непокръстен!/.

Истината е, че след удържаната над всички противници победа, включително спечелени битки под знамената с лика на Христос и християнския знак хи-ро /изображението вляво/, едноличният вече господар на Рим следвал единствено удобната за него максима, която му гарантирала власт, и чийто смисъл по-скоро може да се дефинира така: една империя - една религия, един бог - един император!

Подобна йерархия удовлетворявала и Църквата, която за себе си пък искала ролята на единствения посредник между сферите на земното и небесното, овластен да води грешните ни души /нали всички по рождение сме грешни, както гласи догмата за първородния грях!/ по пътя към Спасението, път, чиято неотменна съставна част от този момент станало и умножаващото се богатство на църковната институция /тенденцията се запазва впоследствие както при Западната, така и при Източната църква/, и намесата в политическата власт, и властта над умовете на хората...

Основната цел на събора била опазването на чистотата на вярата, застрашена от увеличаващото се влияние на множеството секти, а най-изтъкнатите ортодоксални епископи най-вече се дразнели от арианството /малко по-подробно върху него ще се спра в следващ материал/. Така на Първия вселенски събор, след твърде разгорещени и доста продължителни дебати, стигащи в критичните моменти дори до физически сдърпвания между почтените делегати, на арианите бил нанесен удар, техните предложения били пренебрегнати, като бил приет /не без участието на Константин/ „Символът на вярата”. С почти незначителни изменения той е в силата си и досега, а предназначението на този текст било да определи формулата за същността на Сина Божи. Така от този момент нататък Исус Христос бил безпрекословно обявен за богочовек, единороден и единосъщен на Отца. Канонът гласял, че има един всемогъщ Бог-Отец, един негов Син, въплътил се в Христос, който приел кръстната смърт заради нашето спасение, но на третия ден възкръснал, и един Свети Дух, който чрез пророците възвестявал Божиите намерения. Те пък се съдържали в непорочното зачатие, страстите Христови, Неговото възкресение, възнесение, за да стане Господ, и обявеното от самия Него Второ пришествие, при което Той щял да се върне при човешкия род, за да го възкреси „в плът и кости” в деня на Страшния съд и да го отведе със себе си в Божието Царство, но тази чест щели да получат само праведните души, а всички други щели вечно да гинат в Ада...

Дискутрано било и съдържанието на Новия завет, в който трябвало да влязат четири евангелия, /ни повече, ни по-малко, защото и Земята имала четири краища.../, както и някои послания. Окончателният състав на Новия завет бил определен обаче по-късно, през 367 г., когато Атанасий Велики в едно свое писмо изброява всичките 27 негови книги. Като резултат имаме следното негово съдържание: три почти еднакви истории, разказани с малки различия – това са синоптичните Евангелия от Марко, Матей и Лука /според някои изследователи те имат общ източник, който не е стигнал до нас, и който по немската дума за „извор”, Quelle, е наречен Евангелието Q/; проблематичното Евангелие от Йоан /включването му в Новия завет станало след разгорещени спорове, а противниците май са имали известно основание, защото впоследствие то единствено е било признавано от еретици като богомилите и катарите, а някои дори го смятат за маркионитско, сиреч еретично и гностическо още по замисъла си/; Деянията на апостолите, съчинени от Лука; 7 послания, приписвани на апостолите Яков, Петър, Йоан и Юда; зашеметителен финал посредством Откровението на Йоан /според някои безпристрастни учени поради времето на своето създаване и стила си то не е дело на апостол Йоан, както често се среща в религиозната литература, а на негов съименник/; и като изключително основополагащ текст в завета – 14-те послания на Павел /изследователите и за тях смятат, че не всички са излезли изпод неговото перо, но това в случая няма значение, тъй като са общи по дух/. И не само защото са близо една трета от цялото съдържание на Новия завет, но главно заради насоките в тълкуването на вярата, които дават, тези послания, както и резултатите от събора, карат мнозина все по-откровено да надигат глас в подкрепа на твърдението, че това, което наричаме „християнство”, всъщност би трябвало да се нарича „павелианство”...

Така веднага след Никейския събор всички раннохристиянски писания, не отговарящи на приетия догматичен канон, попадат в категорията на апокрифната, дори еретична книжнина, която подлежи на преследване и унищожение. Това с особена сила важи за гностическата „ерес”, критикувана още от първия „цензор” на вярата - Ириней Лионски, който през II в.сл.Хр. вече бил написал своето знаменито „Изобличение и опровержение на лъжливото знание, наречено Гносис”. Така през ІV в. широкото разпространение на гностическото учение бива пресечено и заклеймено, но въпреки всички усилия изворът му никога не пресъхва окончателно, подхранвайки все нови и нови филизи, пускащи нелегални корени в различни секти и тайни общества... Дори хилядолетие по-късно то крепне дотолкова, че посредством богомилите възкръсва в катарската ерес, давайки обаче за съжаление и повод за създаването на ужасяващия апарат на Инквизицията.

Но след векове на забрана и забрава, предопределени от Първия вселенски събор, става тъй, че по волята на случая на бял свят излизат около 50 старателно укрити гностически текста - през 1945 г. край египетското селце Наг Хамади бедни селяни изравят от глината голяма делва, висока около метър, и пълна със стари раннохристиянски папируси. За голямо неудоволствие на Църквата те успели доста бързо да попаднат в ръцете на учените, ала тъй като за момента всичко оставало в кръга на тясно-специалните им интереси, положението изглеждало овладяно. С отварянето на делвата обаче духът от бутилката бил пуснат, и ето че в последно време тези ръкописи стават все по-известни, дори и за широката публика, главно покрай книгите на Дан Браун. Но ако сме по-добре запознати с проблема, няма начин да не отбележим, че така поднесени, посланията им стигат до нас в твърде едностранчив вид, този път заради вплитането им в разни драматургични схеми. И като сме запознати също и с гоненията, на които е било подложено това учение, някак от само себе си ни идва да се запитаме – а не се ли омаловажава то умишлено чрез подобно представяне, ограничено до търсенето на определена сензационност?...

Логично стигаме до въпроса какво всъщност е представлявал гностицизмът. И още - по какъв начин е заплашвал устоите на Църквата и „правата” вяра, какви толкова опасни идеи е носел на хората, та да предизвика жестокото преследване, на което е бил подложен... Преди да пристъпим към отговорите, за кратък отдих ви предлагам откъс от романа ми „13 рози”:

„...- В гръцката митология поне има страст, когато боговете решат да се плодят... – възрази с леко негодувание Мария.

- Точно така! Вече говорихме за синапеното зрънце!...– продължи сестра й, неусетно разпалвайки се все повече. - И къде е жената, женското начало в цялата тази схема? Къде е любовта, без която нищо не става? Скрита до неузнаваемост в притчите на Исус? В онези, в които става дума за сватба, девици, жених, и които богословите тълкуват с попските си увъртания!? Или ще ми опонираш и ти с онези леко перверзни приказки за Църквата като невеста и Христос като неин годеник, или пък с примери за почти сексуалния екстаз на вярващите? Затова ли е имало и все още има толкова хомосексуализъм и разврат сред монасите? И разложение, че и педофилия сред свещениците?! Чухте ли за скандала в Щатите? Наскоро излезе наяве... Хиляди, и хиляди педофили със свещеническа якичка, блудствали с питомците си години наред! /Забележка: През 2002 г. Църквата беше принудена да изплати над 3 милиарда долара като обезщетения на жертвите, а напоследък гръмна нов скандал, този път в Ирландия./

- Радвам се, че забелязахте колко нездравословно звучи всичко това, мили момичета – усмихна се на възбудата й Александър. - На този фон гностическите текстове са направо изумителни! В тях Исус не говори за грях и покаяние, нито за страх от наказание в отвъдното, нито за изкупване на грехопадението...

- То толкова ли е важно? – учудено попита Магдалена, чийто плам се бе охладил от спокойния тон на приятеля й.

- Важно е. Защото според ортодоксалната религия именно простъпката на Ева е причина за всичките ни беди, мъки и страдания, че дори за самата смърт. Точно обратното е посланието на гностиците, които не само отричали първородния грях, но дори стигали дотам да почитат самата змия, дала на хората забранения плод на познанието. Някои от текстовете направо лъхат на мистични преживявания и загатват за магически практики с използване на заклинания и мелодии, за някаква тайна доктрина, предавана само на посветени, общност, в която „мнозина са звани, но малцина избрани”, както се казва дори и в евангелията. Защото хората се делели на материални, душевни и духовни. Материалните тънели в невежество и заблуда, почитайки един самопровъзгласил се за бог демиург. Мнозината душевни били тези, които се обръщали към новата вяра в търсене на пътя към истинския бог, а малцината избрани – това били духовните, постигналите най-голямо познание, „съвършените”... На тази най-висока степен посветеният се сдобивал с харизма, с дар да черпи от първоизвора на живота, да има пряк достъп до Бога и до вечния живот... И тогава, естествено, не са му били нужни свещеници, нито му е бил необходим целият този инструментариум на Църквата. Както, между впрочем, е казвал и Исус!

- Да, той напътства вярващия да влезе във вътрешната си стаичка, когато иска да се моли /Мат. 6:6/ – обърна се към сестра си Магдалена и изведнъж се чу какво произнася. – Ах! Ама тъй речено, звучи доста иносказателно... Като послание човек да влезе вътре в себе си, да се опознае!

- Разбирам... – кимна Мария. - Наистина са били опасни...

- Всеки, който търси познание, ставал в онези времена опасен... – потвърди Александър. - А гностиците смятали, че няма по-голям грях от невежеството! И точно на него се дължи, казвали те, човешкото страдание! Именно невежеството поражда терзание и ужас. И тогава терзанието се сгъстява като мъгла, за да не може никой да вижда. И затова ужасът е тъй могъщ...

- Колко съвременно звучи това! – възкликна Магдалена. - Като... като лекция по психоанализа. Всеки психотерапевт ще ти каже, че ако искаш да имаш душевно равновесие, трябва да откриеш страховете си и да се пребориш с тях... Да слезеш в дълбините си, където да видиш истината за себе си... Във вътрешната си стаичка...

- Или в собствения си лабиринт – допълни Мария, - където се спотаяват твоите собствени комплекси като някакъв дебнещ Минотавър... Дяволско чудовище, което ти самият подхранваш с всичките онези изтласкани в дълбините на подсъзнателното травми.

- Точно така, мили момичета. Отказът от тази истина е вид саморазрушение. Затова за гностиците незнанието е като лош сън, от който трябва да се отърсиш, а невежите са като слепците, които живеят в нищета, изпълнени с многобройни илюзии, с много ужас, смут, несигурност и съмнения. И както мракът се разсейва, щом грейне светлина, така и нищетата изчезва в изобилието... Постигането на познание изисква слизане до дълбините на Съществуването, откриване на онзи източник, от който извира божествената мощ. Това пътуване е дълго и самотно занимание, но всеки носи в себе си онази божествена искра, която дава сила на душата му да го предприеме... /Тук и малко по-горе са използвани текстове от гностическото „Евангелие на Истината”./

- Като слизането в Лабиринта... – обади се отново Магдалена.

- Като посвещаването в Елевзинските мистерии... Или орфическите... – допълни Мария.

- А това спускане в дълбините е възможно само чрез самопознание, защото хората трябвало да осъзнаят божествения си произход, казвали гностиците, да отхвърлят игото на злия демиург, който властвал над света. И който всъщност бил създал целия материален свят. Затова и тялото било според техните представи затвор за душата, която се стремяла към Първоизвора, към познание за мястото си във Всемира... И точно затова представата им за Христос била най-вече като за Учител – наставник и водач по пътя към самопознанието, което носи просветление, посредник между земното и небесното, божественото. Възприемали възкресението му като символ и вярвали, че е по силите на посветения да го постигне още приживе...”

И така, опознали божественото вътре в себе си, гностиците вярвали, че по този начин ще се съединят със самия Бог, има дори една гностическа „Беседа за Октоадата и Енеадата”, в която се описва методологията на това търсене, при което се стигало до „началото и края на Всемира”. Трябва да се отбележи, че гностическите представи за света са доста разнообразни, но с ясно изразени езически корени и с характерна терминология, включваща определения като еон, плерома, кенома... - все понятия за духовни начала, припокриващи се с Вечността, Божествената пълнота, пустотата на Бездната... Така според гностиците Всемирът бил създаден от бог, представляващ в себе си едновременно мъж и жена, а демиургът, който е също негово порождение, на свой ред създал пък седем Управника, седем архонти, които чрез своите седем кръга управляват сетивния свят на човека чрез това, на което му викаме съдба, и които са донесли толкова страдания и смърт... След всичко това на посвещавания му се разкривало и каква е била намесата на Словото, за да стане светът такъв, какъвто е. Словото се съединило с демиурга и накарало кръговете да се въртят много бързо, увличайки в този кръговрат всички създания и придавайки им движение „от неопределено начало към безкраен край, натам, където всичко едновременно започва и свършва”.

В своите разсъждения гностиците смятали, че не друго, а незнанието е най-непростимият грях, също като убийството и безбожието, което се припокривало в представите им с отказа от самопознание. Защото едва след като човек е осъзнал произхода си, той е в състояние да се съедини със Светлината и да придобие власт над нещата. Преминавайки през онези седем кръга, човек се освобождавал от редица илюзии и вредни свойства – склонността към зло и хитрост, похотливото влечение, суетността на властта, надменността, лъжата, безразсъдността... Така стигал до осмото и деветото ниво, където всъщност се сливал с Бога...

И - забележете! - не само в споменатата „Беседа”, но и в другите гностични творби това божествено начало, това предвечно Единно, което се стремели да опознаят гностиците, съдържало в себе си ярко изразен, равностоен женски елемент! Те вярвали, че Бог, чиято същност е неописуема, е по-скоро диада, отколкото монада или троица, както било прието в ортодоксалното учение. Може да ви прозвучи еретично това, което ще ви препоръчам, но прочетете внимателно четирите канонични евангелия и потърсете пасаж, където да се говори за Светата троица. Ще се учудите може би, но в тях и дума не се казва за нея! Тук ще ви припомня, че и реформаторът Мартин Лутер, от когото води началото си протестантизмът,  я отрича... А и досега някои хора са в недоумение като как трябва да си представят Троицата и на кой бог всъщност трябва да се молят – на Отца, на Сина /”нашия Господ Исус Христос”/ или на Духа, и като се обръщат само към едната му ипостас, не демонстрират ли неуважение към другите две... Други пък лесно излизат от деликатното положение, като отправят молитвите си направо към Божията майка. Но... внимание! Някой от изследователите много вярно беше забелязал, че това съкровено желание да се търси покровителство от женското божествено начало е твърде многозначително, защото е прастаро и архетипно, и води всъщност началото си от почитта към езическата Богиня-майка...

При гностицизма вярващият не бил подложен на подобни душевни раздвоения, или дори разтроения... Разделени, но и слети в едно, в гностическия бог по чудодеен начин се проявявали мъжкото и женското, двете сили, образуващи мощта на Сътворението и противопоставящи се на извечното Зло, владеещо материалния свят. Тези две сили, казвали те, са Всемирният Ум, който управлява всички неща, и Мисълта, която ражда всички неща, поемайки в себе си „семето” му. Така от техния божествен съюз се излъчва цялото световно разнообразие, оформено също в диади от еони, от равностойни мъжки и женски енергии, носещи в себе си тяхната божествена искра. Така обяснявали също и създаването на човека... От тук до необходимостта от ритуален секс за по-пълноценно постигане на божественото има само една крачка... И някои от гностическите секти дори са го практикували /каквито данни има/, навличайки си злостни обвинения в разврат и сеене на мерзост. За разлика от тях ортодоксалното християнство се намирало на другия полюс и, разграничавайки се от всичко плътско, развило постепенно едно, меко казано, нездравословно отношение към секса, който според църковните пастири бил допустим само като средство за продължение на рода, а търсенето на наслада от него се приравнявало към греховните страсти – и ето ви още един лост, с който хората били принуждавани да се чувстват грешни и виновни, а съответно и лесни за манипулиране /ще вметна, че на тази база векове по-късно възниква и ужасяващият Лов на вещици/...

И както знаем от историята, станало така, че цялата тази гностическа женска символика за векове напред била заклеймена като най-злостна ерес. Някъде към края на втори век тя вече напълно изчезва от ортодоксалните представи за божественото, запазвайки територия само в еретичните учения. Ириней язвително отбелязва, че те били „най-вече притегателни за жените, при това по-глупавите”, а Тертулиан, който живее по същото това време и страстно защитава християнството, с не по-малко страстно негодувание държи да подчертае, че „при тези еретици някакви си там жени проповядвали наравно с мъжете, включвали се в обсъжданията, гонели бесове и изцелявали!”... /из „De praescriptione haereticorum” на Тертулиан, II век сл.Хр./

Друго, което направило впечатление на Тертулиан било сходството с езическите мистерии в обредността на гностическите секти, дори го изтъква като упрек. Критикувайки поредната гностическа „мерзост”, валентинианите, той говори за дълъг период на послушание преди посвещаването, последван от продължително самовглъбяване и задължителния обет за мълчание... Христос при тях е един от еоните, небесно Същество с подобие на плът, който дошъл сред хората, за да им отвори очите и да им покаже пътя към Светлината и истината, към познание на духовната им природа. И спасението на човека не е завършило с изкупителната саможертва на Исус, а е продължителен процес и се състои в това, да осъзнаеш себе си като единосъщ с Бога и с Божествената пълнота, така казвали валентинианите, които между впрочем се родеят с нашите богомили...

Вече споменах особеното положение, което заемало Евангелието на Йоан в съзнанието на „еретиците”. Не случайно гностиците много са го харесвали и са го приемали като свое - ако се чете внимателно, тази прилика с гностицизма наистина просто се набива на очи. Там Исус говори за вечния живот, който ще имат онези, които му повярват. Защото както той е едно и с Бога, и с хората, така всеки човек може да бъде едно с Него, а значи и със самия Бог, т.е. всеки трябва да открие Бога вътре в себе си!... Както и Царството Божие е вътре във всекиго от нас. Същото казват и гностиците: само когато човек познае себе си и Бога, който е отвъд истината, той ще бъде спасен. /според „Истинното свидетелство”, гностически текст/

В тази светлина не е лошо да се прочете внимателно Новият завет в онези места, където се говори за лъжепророци. От гледна точка на ставащото в раннохристиянските среди и на борбите между различните течения можем да се запитаме: а от чия страна са били всъщност тези лъжепророци? Кой кого е обвинявал в изопачаване на учението? Има гностически текстове, в които директно се казва, че „тези, които се пишат християни, сами не знаят кой е Христос”! Заявява се, че „с Истината се кощунства”, че „вестители на Лъжата разгласяват едно зловредно учение”, и че „мнозина се предали в ръцете на един зъл и извъртлив мъж, който със собствените си заблуди подменя пречистото Слово”. /”Истинното свидетелство”/ Дали не са визирали Павел?... Казано е още, че хора, които „без да имат и най-малко понятие от мистерии говорят за неща, които не са им ясни, и се хвалят, че тайната на Истината принадлежи единствено на тях... И така се уподобяват на пресъхнали канали” ! /”Откровението на Петър”, гностически текст/

От всичко казано дотук видяхме, че гностиците не приемали догмата за непорочното зачатие и възкресението в плът и кости, че отричали първородния грях, като същевременно твърдели, че са носители на съхраненото тайно знание за истинното учение на Христос, поради което определяли себе си като „знаещи”, а най-съкровената тайна на гносиса било постигането на същността на Бога чрез самопознание. Само по този начин според тях можело да се постигне и онзи миг на просветлението, в който човек се пробужда и осъзнава истината за себе си и света. Изследователите намират тук прилика с източните религии. Но дали не е по-целесъобразно и изненадващо интересно да се потърси в друга посока – към Орфей и орфизма? Мисля, че не само заради образа на „добрия пастир” /както ще видим в следващата част/ ранните християни са припознавали като идентични тракийския йерофант-певец Орфей и йерофанта Христос, както го нарича Климент Александрийски. Приликите са дотолкова големи, че според мен е назрял моментът от едно много по-съществено проучване в тази насока, отколкото може да си позволи моята скромна личност.

Тук ще сложа точка на това кратко и непретендиращо за пълнота представяне на гностическата „ерес”, като ще завърша с няколко кратки откъса от романа ми „13 рози”, взети от сцената на първата среща между Йешуа Ханоцери и Мария Магдалина /носеща преди посвещението си името Мариам/. Държа да отбележа, че репликите в малката си част са взети от Новия завет, но предимно са от гностическите евангелия, приписвани на Тома и Филип, както и от някои други гностически текстове:

„...- Казваш, в богохулство ще ме обвинят... Да, защото са слепи в своите сърца и не виждат... Душата ми более за тях, Мария, защото празни идват на света и празни искат да си отидат... – продължи вече по-спокойно Йешуа, без да се разсърди на забележката й. – Те ходят в мрака и искат другите също да ходят в мрака и да не знаят къде отиват. Да не вярват в светлината, за да не станат синове на светлината... И хората ги слушат, и тъй обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже и делата им са лоши.

- Да, на тъмно лошите неща не се виждат... – осмели се отново да изрази мнението си Мариам.

- Права си - погледна я той с онези свои очи, усмихна се благо и кимна, сякаш искаше да я насърчи и да я накара да участва по-смело в разговора. - Ето, ти си дъщеря на жрец. И макар да си твърде млада, знаеш най-добре как всички се допитват до тях, и ги слушат, и им вярват, накъдето и да ги поведат... Затова искам хората да си отворят очите и ушите, та да вляза в сърцата им, за да чуят и видят истината. Да я търсят и да не спират в своето търсене, докато не я намерят. И като познаят истината, повярвай, те ще се смутят, но тя ще ги направи свободни. Ще се изумят от възхита и няма да вкусят смърт довеки. И ще познаят, че Бог е дух: и тия, които му се покланят, ще му се покланят вече и с дух, и с истина. А за светлината, що е вътре в тях, ще внимават да не стане тъмнина, но ще я дават на света...

......

- Меко сърце... – промълви тя, разглеждайки един презрял, разпукан плод. Ухаеха просто омайно... - В тези времена на озлобление, мерзост и разврат... Това ли искаш да дадеш на хората, като станеш техен Учител? Меко сърце и светлината, за която така хубаво говори преди малко?... Възможно ли е наистина? Ще я видят ли?

- А защо не? Нима не я заслужават? – погледна я той. - Но това е народ разорен и разграбен, казва пророк Исайя, и още: „те всички са вързани в подземия и скрити в тъмници; станали са плячка, и няма избавител”...

- Избавител? Нима ти, господине... - побоя се да довърши мисълта си момичето.

- Да... Нима не ще е добре да излязат от мрака на подземията си и всеки да обича ближния си като душата си, и като свой брат, каквито сме всички ние пред нашия Отец? Защото носим неговия дух. Дух на любов към слабите и страдащите. Защото всички сме от Бога чада, и Тоя, който е в нас, е по-голям от оногова, който е в света, и който е Князът на тоя свят. И който слуша словото ми и вярва в оногова, който ме е пратил, и обича братята си, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот. А който не обича брата си, пребъдва в смърт... Затова пак ти казвам: ако човек опознае себе си и тъмницата, в която е затворен духът му, той ще познае и Него вътре в душата си. И тогава ще обикне вселената, Бога и хората. Защото най-главният Бог, първоначалният и истинният, е самата любов...

......

- Хубаво говориш за светлината, а сега и за любовта, господине, но... Дали ще те разберат? Сам каза за интереса, важна дума е наистина. Та... каква ще им е облагата на хората от това, да ти повярват? Какво ще получат?

- Какво ли? – обърна се той към нея. - Най-хубавото, което го има на света. Божието Царство. Ще им отворя вратите към самото Божие Царство!

- А какво е то, и как се влиза там?

- Царството на Отца е разстлано върху земята - разпери ръце Йешуа, - но никой човек го не вижда... Или още мога да го оприлича така: като синапено зрънце е, най-малкото от всички семена. Но когато попадне на обработена почва, става голямо растение и подслон за птиците в небето. А за да се подслоним и ние под клоните на това дърво, трябва да изминем пътя към него. И когато вървим, да се научим как да направим така, че да съберем двете в едно... и което е вътрешно, да го сторим като външното, и което е вън, да е като вътрешното, и горното като долното... и когато турим мъжкото и женското в едно, така че мъжкото да не е вече мъжко, нито женското женско... и когато направим подобие на мястото на подобие... да, тогава ще станем Синове Божии и ще влезем в Царството! Тогава ще разберем, че където е началото, там ще е и краят. И ще бъде блажен онзи, който стои в началото, защото е разбрал края, без да е вкусил смърт...

......

- Ще бъдеш посветена. Ще научиш, че Неизразимият, нашият Отец, е като бездънен кладенец... А Предвечната Мисъл, що пребъдва в Светлината и предшества Всемира, е самата Благодат, самата Утроба на Всемира, която поема семето му, и от която всичко се ражда... И тези две сили, изначалната божествена Мощ, са разделими, но оставащи в Едно. И това Едно е силата, що я има у всеки, силата, що сама се разделя на горно и долно, търси се и се намира. Самопоражда се и се разраства, бидейки едновременно своя майка и свой баща, и сестра, и невеста, и дъщеря, и син на самата себе си, Майка-и-Отец... – Единното, явило се Първоизвор на всемирния кръговрат. И тъй щом те науча, ще те направя жена, що знае всичко във Всемира...”

Ако човек, дори и вярващ, е честен пред себе си и не мисли с клишета, не може да не се възхити от дълбочината на прозренията, срещани в гностическите текстове. И да осъзнае колко актуално звучат те и в днешния ни ден.

А на тези, които обичат сами да си правят изводите, ще препоръчам да се върнат на материала за езическите мистерии и да открият сами паралелите в някои формулировки и действия...

Следва продължение, в което ще бъде разгледана връзката Орфей-Христос

Бележка от 12.01.2010:

Драги посетители на моя блог! Бих искала да ви уводомя за заглавията на следващите готови глави:

5.За Христос като Добрия Пастир, или още за приликата с Орфей

6.За новозаветна Палестина, лъже-месиите и древните пророчества

7.За свидетелствата, саможертвата и за Юда

8.За тайната на къщата в Тир и за "греховете" на Мария Магдалина

Следват и още. Но поради оформянето на тези материали в поредица, която ще излезе в отделна книга, при това с много нова информация, засега преустановявам качването им в блога. Причината да сторя това, е, че вече имаше случай на странни прилики между моя роман "13 рози" и един друг роман, който излезе по-късно - "Мастиленият лабиринт" на Людмила Филипова. За да не съм голословна, ще ги посоча в отделен материал.

Моля да проявите разбиране и търпение, за което предварително ви благодаря. Надявам се документалната книга с работно заглавие "Шифърът на кръста" да излезе още тази година.

Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на http://www.nikoldaneva.com/

Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница, например:

http://www.trud.cc/

http://www.liternet.bg/

Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.

3. За Орфей-посветителя и разтерзания божи син Загрей

В един американски филм за похода на аргонавтите, излъчван по Hallmark, ролята на тракийския певец Орфей беше изпълнявана от негър, пардон, афроамериканец... Нищо против никоя раса нямам, но това „авторско” новаторство принизява достойнствата на иначе приятния филм и кара запознатите с мита зрители да се съмняват и в останалите детайли. За да не изпадна в подобна ситуация, ще се постарая тук накратко и без излишно „авторство” да конспектирам най-важното от многото източници с оглед изключително на следващия ми материал за паралела Орфей-Исус. За по-задълбочено вникване по въпросите на тракийския орфизъм съветвам интересуващите се да се обърнат към трудовете на нашите траколози.

Като начало ми иде да възкликна с думите на моята героиня от „13 рози”:

„...- Толкова много има писано за Орфей още от най-стари времена, че не знам откъде да започна! Ето, водила съм си някои бележки... – прехвърли Мария листата до себе си. - Диодор Сицилийски, Антипатър от Сидон, Дамагет от Пелопонес, Платон... Всички те говорят за него като за реално съществувала личност, макар и преминала в митологията, и го определят като... Чуйте! – вдигна тя пръст. - „Онзи, който е изнамерил мистерийните посвещения”! Бил син на речния бог Еагър, тракиец по род, и музата Калиопа, създал е... Ето как точно е казано: „Създал е стиха, свързан с героичната стъпка, а с лирата си омаял непреклонната душа на неумолимия Хадес”. Знаете как е в легендата: редом застанали, слушат го лъв и глиган, кошута и заек, вълци и агнета, а дърветата се изтръгват от корен, за да го следват, и преплитат клони като ръце, за да кацат на тях притихнали птиците, и певецът да пее на сянка... И тъй нататък, няма повече да се спирам върху този добре известен ви образ. Всъщност в масовото съзнание Орфей е само това – музикант, участник в похода на аргонавтите, който омагьосва с песните си сирените, а пък разните литературни вариации на тема любовта му към Евридика, слизането в ада и разкъсването от вакханките са безброй...”

За да не сме голословни ще отбележим, че антични свидетелства за вълшебните умения на тракийския певец се срещат още и при Еврипид, Симонид, Аполоний Родоски, митографа Конон..., както и в произведения на римските писатели Вергилий, Хораций, Овидий, Проперций, Сенека..., в този дух е и посветителната епиграма за Орфей, намерена в старозагорската Августа Траяна, град от времената, когато земите ни са били известни като „коневъдна Тракия”, а в горния откъс съм си послужила с описанието на картина, дадено от Филострат Млади през ІІІ в.сл.Хр. Като знаменит тракиец, Орфей заслужено се е радвал на религиозна почит по нашите земи, образът му е бил сечен върху монети, а във Филипопол е имало издигната негова статуя, толкова съвършена, че е включена от Калистрат в неговото описание на прочути статуи, направено също през ІІІ в.сл.Хр. За тази статуя говорят в свои произведения още и Лукиан, и Павзаний /повече по темата: Николай Шаранков, "Изображенията на Орфей от българските земи в светлината на литературната традиция", ЮЗУ „Неофит Рилски”/.

Освен певец-музикант, поет и митологичен герой, какъвто е неговият образ според най-разпространените представи в гръко-римската култура /Страбон казва за него, че бил магьосник, който си служи едновременно с музика и гадателство/, Орфей обаче е бил и още нещо. В някои легенди се казва, че имал царски произход, някой си Изократ казал за него, че можел да извежда мъртъвци от царството на Хадес, а последователят му, философът Емпедокъл, спирал ветровете със заклинания и дори бил възкресил мъртва жена...

Важно е да се знае, че Орфей бил още и мистагог, което ще рече жрец-посветител, йерофант. Онзи, който знае Пътя, който е посредник между света на тленните хора и божествения свят, към онези блажени задгробни предели, към които се стремят безсмъртните ни души, но където може да попадне само душата на съответно подготвения. В това си качество той е значително по-непознат и някак изпада от взора на масовата публика, особено след периода на ранното християнство. Не без усилията на Църквата, разбира се... Но за това по-нататък.

Иначе гръцките философи с мистичен, дори магически уклон - като Емпедокъл и особено Питагор, налагат своя отпечатък върху системата от орфически вярвания, вкарвайки и теорията на числата /както и музикалните тонове/ в първоначалните есхатологически представи. За „задгробните” представи на орфиците свидетелстват например златните погребални пластинки (IV–III в.пр.Хр.) - мъртвецът се снабдявал със специален текст с ритуална функция и есхатологическо съдържание. Текстът започвал с обръщение към подземните богове, преди всичко към Персефона, в което се обявявало, че душата на мъртвия идва “чиста от средата на чистите”. Нататък следвали указания за верния път към подземния свят, подкрепени със сведения за извършени тайни ритуални действия. Това, което най-много впечатлява в тези текстове, е Орфеевата постановка: „душата е чедо на Земята и звездното Небе, но нейният род е небесен, затова със смъртта тя се превръща от човек в бог. Посветените имат чиста душа, затова са знаещи, т.е. познават светия път нататък.” /Богдан Богданов, "Орфей и древната митология на Балканите"/

За тази страна на Орфеевия образ говорят сведенията за необичайни ритуали, извършвани от негови последователи. Платон в „Държавата” споменава за „разните там прорицатели скитници”, както нарича жреците от орфическите ритуали. Те ходели сред хората и правели обреди за пречистване чрез жертвоприношения по „приятен начин и с празненства”. Обещавали „да оправят неправдите, сторени от човека и предците му”, и да осигурят така на посвещавания благополучие и спасение в отвъдното... Там, където душата можела да придобие вечно блаженство, но само чрез лична вяра, и само след лично посвещаване в тайната...

Интересно е да се отбележи, че жреците са носели и някакви тайнствени свитъци, съдържащи, както се твърдяло, посланията на самия Орфей. Те отдавали голямо значение на hieros logos, свещеното слово. Пак според Платон тези орфици правели заклинания, носейки цял куп книги от Музей и Орфей. Тук накратко ще поясня, че Музей, Лин и Евмолп са митологични фигури, които според различните легенди имат различен статус – един на друг са ту син, ту баща, ту ученик на Орфей, ту негов учител или просто спътник... Но са все музиканти, дори гадатели, а Евмолп, както вече бе споменато, е бил цар на Тракия, който след период на прекъсване възобновил Елевзинските мистерии, основани от певеца. За участниците в тях пък Платон казва още нещо интересно: „И... който иде при Хадес непосветен и невъведен в мистериите, ще лежи в калта, а който иде там очистен и посветен, ще живее с боговете. Обаче… мнозина носят тирс, но малцина изпитват божие вдъхновение”...

Учението на орфиците се разпространявало като тайно, включвало цяла система от правила за отношение към себе си и към другите, всевъзможни забрани за определени храни, дрехи, постъпки, за да можел посветеният да е сигурен, че безсмъртната му душа ще иде в отвъдното „чиста от средата на чистите”. Ето какво казва Аристотел, ще ви прозвучи много познато, но имайте предвид, че е написано през четвърти век преди Христос: „Орфей над всички проповядваше идеята за братство на човеците”! И още споменава девиза на Орфей, който бил: ”Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички”!...

Светът в орфическите сказания се ражда от вечната стихия, Времето, тъй както птицата се излюпва от яйце. Не ви ли напомня нещо? Според най-разпространената съвременна хипотеза началото е положено от Големия взрив... Такова едно космическо яйце, породено от светлия Ефир и мрачния Хаос, съдържало зародишите на всичко: богове, титани, хора... Когато то се пропукало, от него излязъл сияещият Протагонос, Първородният, съдържащ в себе си цялото вселенско многообразие. Среща се още с името Фанес или Ерос. Така според траките началото на всички начала е положено от някаква съзидаваща творческа енергия, проникваща и свързваща, изразяваща се чрез образа на бога на любовта Ерос. Има орфически стихове, в които той е определен като „най-древен и абсолютен” /„Аргонавтика” на Орфей/. После идват според Платон няколко поколения пораждащи се един от друг богове в следния ред: Фанес, Нощта, Уран, Кронос, Зевс и Дионис. Като, забележете нещо важно: Първородният Фанес е двуполов! Също тъй двуполов, както е после при гностиците самият Бог – но и за това по-нататък... По съвет на Нощта Фанес е погълнат от Зевс, за да може по този начин най-главният бог, породен от Кронос, т.е. времето, да поеме в себе си двете начала, мъжкото и женското, и да „държи началото, края и средата на всичко съществуващо”, за да стане „една единна Сила, едно Божество, на всичко великото Начало” /”Закони” на Платон/. Така се създава светът, в който нещата са разделени по двойки, но са обвързани в съдбовно единство.

Погледнато така, тракийският орфизъм може да се окаже една от първите монотеистични религии... Защото и Орфей, и Мойсей, и Ехнатон в Египет, който установява култ към слънчевия Атон, живеят горе-долу по едно и също време – и кой е бил пръв в лансирането на подобна вяра, не се знае със сигурност. Има обаче орфически стих, който направо заявява, че съществува една-единствена сила, едно божество, едно велико Начало!... Самото пък централно божество е мислено от траките като мъжко и като такова за него не било изключение да се свързва сексуално с женско божество. И така двамата да се сдобият с рожба, образувайки триада от отец, божия съпруга и бог дете, какъвто е случаят със Зевс, Персефона и Дионис-Загрей, разтерзаният син на главния Бог. /вж. Богдан Богданов, "Орфей и древната митология на Балканите"/

На Херодот също му направило впечатление, че спрямо пренаселения Олимп, пантеонът на траките бил твърде оскъден. Той споменава, че от всички други божества траките почитали единствено Арес, Дионис и Артемида, която наричали Бендида... Името й на тракийски означавало „свързващата”, „съединяващата”, покровителката на брачното съединяване. Това е същата онази велика Богиня-майка от бронзовата епоха, изявяваща се като богиня на плодородието, възобновяващия се растеж, лова и носителка на лунното, женско начало. Другият бог, Арес, бил смятан от самите елини за бог-покровител на траките, а нашата земя била наричана в древните източници земя на Арес, защото тук живеели най-непобедимите воини. За тяхното мъжество се носели легенди, римляните пишели, че са по-издръжливи и здрави от тях самите, и че се калявали с утринна роса... Не случайно и най-предпочитани сред гладиаторите били именно тракийците, не е необходимо да напомням за Спартак... Дори едно от племената се казвало кикони, по името на един от многобройните синове на Арес! А мъжеството на траките според някои древни автори се дължало точно на вярата им в безсмъртието на душата...

Що се отнася до третия бог, богът на виното, дърветата и стадата Дионис - самите гърци го смятали за тракийски бог, а според Диодор Сицилийски той властвал не само тук, на Балканите, но завладял огромни пространства и именно той бил занесъл на индийците не само цивилизацията, но и виното!... Защото, както е известно, за траките най-важните ритуали били свързани именно с виното. Пиели го чисто, без да го разреждат с вода като гърците. И как иначе! За тях то символизирало Дионис и по този начин те поемали в себе си не просто някаква напитка, а кръвта на самия бог - не случайно в мита, като му разкъсали титаните тялото, от него потекла не кръв, а вино... Корените на това божество могат да се проследят и до остров Крит, където чрез символното си животно бик е бил въплъщение на сътворяващата сила.

И сега, вместо кратка почивка, ви предлагам откъс от „13 рози”, в който възможно най-достъпно искам да ви въведа в мита за тракийския вариант на Дионис – Загрей. Двете сестри-близначки са на посещение в Археологическия музей в София, където им предстои да направят важно откритие в Лапидариума, но преди това те разглеждат витрините с антични съдове:

„...- О! – възкликна изведнъж Мария, наведена над някаква яйцевидна ваза с много високо и тънко гърло. – Тук пише, че този лекит е намерен в некропола на Аполония и върху него са изобразени Елевзинските тържества!

- Това са Деметра и дъщеря й Персефона, нали? – върна се назад сестра й и се вгледа в рисунката. – О, виж само с каква любов е прегърнала дъщеря си!... А другите около тях кои са?

- Както са изредени, трябва да са Дионис, Триптолем, който е син на Деметра и бил научил хората как да отглеждат житото, после идват Хермес и младият бог Якхус. Този последният води церемонията по посвещаването в мистериите. Затова носи и факла. Смятан е за преродения Загрей.

- Този пък кой е?

- Орфическо божество – отвърна Мария с леко превъзходство в гласа. - Загрей бил малкият син на Персефона и Зевс, но ревнивата Хера пратила титаните да го унищожат докато си играел. Детето безуспешно се опитвало да избяга, приемайки различни образи, а те го настигнали, точно когато се бил превърнал в бик.

- Почнала си и ти да говориш като Елена! Говориш за бикове, сънуваш бикове... – малко троснато каза Магдалена. - И какво станало с този?

- Разкъсали го – понамръщи се сестра й, но продължи. – Разкъсали го на части и ги разпръснали по земята, като някои от тях изяли печени или сурови...

- Уф!

- Зевс не успял да се намеси навреме. Той поразил с мълния онези злосторници, после поръчал на Аполон да събере всичко, което останало от сина му. И като му донесли сърцето, то още биело. Погълнал го и го възродил...

- Как го възродил? Разказвай, де, защо млъкна? – зачуди се Магдалена, увлечена от разказа и забравяйки предишната си забележка.

- Според едни - дал живот на Дионис, като оплодил Семела веднага след поглъщането на сърцето, според други – накарал я нея да го погълне...

- От Елена ли научи всичко това?

- Че от кого другиго... Тя ми каза още, че ритуалите в тези мистерии представлявали тълкуване на мита за страданието или непризнаването на божеството. Затова дни на скръб се редували с дни на веселие, дори на разпуснатост. Разигравали се и страстите на бога.

- Защо ми звучи познато?

- Правиш паралел с Христовите страсти ли? – хвърли изпитателен поглед към сестра си Мария.

- Само аз ли виждам приликата с орфическите мистерии? Синът на върховния бог е преследван, погубен, възкресен... А пък и ти самата ми каза, че който бил посветен, се надявал след смъртта си да има жребий, различен от онзи на непосветените, и да пребивава във вечно блаженство... Замести онова погълнато сърце с „дух”, думичката „посветен” - с „вярващ”, и ще се получи интересен паралел! Та нали и Христос е проповядвал кръщение с Дух, влизане в Божието Царство, спасение на душите и вечен живот в блаженство, но само за тези, които приемат учението му и пазят вярата!

- Гледай да не те чуят онези, дето са ни по петите – засмя се Мария. – Ще им се прииска да върнат времето назад и да те изгорят като еретичка!”

Тук, по нашите земи, този Дионис-Загрей бил известен още като Сабазий, Свободния /или Либер на латински/. Тайнствената практика на тази религия била, разказва Макробий, по време на свещенодействие слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера т.е. през деня, и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта /отглас от общочовешката доктрина за дуализма на силите/. Той продължава със сведението, че в Тракия „слънцето и Либер баща са едно и също божество, което траките наричат Сабазий и го честват с великолепна религиозност.” Според Макробий траките наричали този бог още и Себадий, което е сходно, и го почитали в кръгъл храм...

Херодот също пише за прорицалище на върха на висока планина в Тракия, където се пазели и дървени плочки със свещените стихове на Орфей. У нас между впрочем има намерени изображения на Сабазий върху различни оброчни плочки. /И, което е най-интересното, ръцете му са вдигнати в благославящ жест, както е при християнството!/

Трябва обаче да се прави разлика между дионисиевите вакханалии, в които участвали всички, и строго посветителските, мистерийни орфически обреди. При първите се изпадало в транс от опиянението и те са широко известни – пиршества, на които се лее вино, а ентусиазмът е всеобщ, вихрят се свирни, танци... Има изображения от антични ритуални съдове на подобни оргиастични сцени, като най-често ги откриваме върху кратерите. Кратерът представлява камбановиден съд на столче във формата на голяма чаша с дръжки, висок около 40-50 см, в който гърците смесвали виното с вода. От едната страна могат да се видят извиващи се в танц полуголи и дори голи тела, свирещи на двуцевни флейти жени и дебнещи ги мъже с конски опашки отзад на телата си, пиршества, повече прилични на оргии - мъже с полусмъкнати дрехи са полегнали върху дълги, отрупани с възглавници легла, вдигнали в ръцете си чаши, а край тях пристъпват жени, другаде пък тичат менади, преследвани от сатири... Има писано много за вакханалиите и лудостта на вакханките: и антични автори /Еврипид/, и съвременни рисуват картина на препускащи през горите превъзбудени полуголи жени, нахвърлящи се на всичко, що е мъжко, жадни за кръв и плътски наслади... Опияняващият танц под синьото небе или край нощния огън разкрепостява и примирява човека със себе си и света. Вакхантът се е слял със самия Космос... Самият бог на виното Дионис, наричан от римляните още Бакхус и Либер, е кичен с имена като Шумният, Изстискващият сокове, Освобождаващият от грижи, Нощният... И когато той бива честван, няма нито смърт, нито Съдба, нито закони, всичко е сега, в мига, във водовъртежа от тела, страст и наслада, всичко е под знака на „свещеното безумие на Вакх”, както казва Омир.

Тук обаче стигаме до нещо важно и интересно. От обратната страна на кратерите има винаги почти една и съща сцена, странно контрастираща с предната: един или двама младежи в тоги стоят обърнати към друг, по-възрастен от тях мъж, като ученици пред своя учител. В ръцете си те често държат кръгъл предмет /плочка? питка?/, с начертани върху него знаци. Върху някои от тях се вижда ясно кръст с четири точки между раменете! Другаде има само части от този символ, сякаш художникът не го е познавал, а го е изобразявал според стигналата до него информация, къде по-пълна, къде по-оскъдна.

Но точно тази несигурност е разбираема. Защото за разлика от дионисиевото, орфическото посвещаване било лично и тайно, а обредното действие повече приличало на магия, молитвите им - на магически заклинания. „В първия случай участниците са тела, които се одушевяват в транса на ритуала, във втория те разполагат предварително със структурата душа–тяло. Представа за това в какво се е изразявало безкръвното орфическо жертвоприношение дава следното сведение от Платон: “Жертвите им за боговете били не животни, а питки и плодове, натопени в мед, и други подобни чисти жертви и се въздържали да ядат месо, понеже било неблагочестиво, и да оцапват божиите олтари с кръв.” Късните “Химни” на Орфей допълват картината със сведението за изгаряне на семена и кадене с благовонни треви. Каденето е не само очистително, но като жертвуването също и свързващо действие.” В тях има текстове с мистериален характер – особено отнасящи се до специални орфически, а и Дионисови посвещения и празнични действия (bakchika). Термините bakchika и orphika се употребяват в древните извори успоредно, а и посветеният в орфическите мистерии се нарича bakchos. /вж. Богдан Богданов, Орфей и древната митология на Балканите/

При тези ритуали се произнасяли определени формули във вид на припявания, с които се привиквали божествата, а според проф. Фол цялостният процес на посвещаването съдържал десет степени. /”Orphika Magika”/

Не се знае как точно е протичало самото тайнство, но от ритуалните предмети могат да се направят някои изводи. В Елевзинските мистерии, както вече стана дума /и за чийто основател, да напомним отново, се е смятал тракиецът Орфей!/, най-често се използвала кошница, съхраняваща тайните предмети, а някои изследователи казват, че може би те са повтаряли играчките, с които титаните подмамили малкия Загрей. Климент Александрийски ги изброява, но не уточнява какъв смисъл е бил вложен в тях.

В първата част стана дума за лабиринта, Минотавъра и нишката на влюбената Ариадна, изоставена от любимия Тезей, но открадната впоследствие от Дионис. На остров Крит са се провеждали и мистерийни шествия, кръгови танци по извивките на лабиринта, имало е култ към змията и бика... Дали загадъчният символ от кратерите не е онзи същият кръст, който видяхме вече в сърцето на лабиринта?...

Ще завърша отново с откъс от книгата ми „13 рози”:

„-...можеш ли например да се сетиш какво е символизирала шишарката? – попита Мария.

- Какво ли... С тази форма... Най-вероятно фалос!

- Да, сестричке, улучи... Защото е имало и пумпал, чиито овални очертания напомнят пък съответно женския орган, а въртеливото движение отговаря на мита за сътворението... Изобщо не са играчки, както виждате! Освен това имало златни ябълки, топка, кокаляни зарове, огледало, къс червена вълна. Все предмети, използвани при правене на магически заклинания. Някаква роля е играело и колелото, което при любовната магия направо е незаменимо... То пък изобщо е било един от основните символи, защото и танцът бил в кръгово движение! Свързано е с вярването, че така посвещаваният ще бъде не само по-добре запознат с мистерията на цикъла живот-смърт-живот в отвъдното, но ще бъде подпомогнато и възкръсването му след смъртта...

- Танцът на лабиринта! – плесна с ръце Магдалена, а очите й възторжено заблестяха.

- И аз така си помислих... – кимна примирено Мария, отказала се да възпира изблиците на сестра си. - Защото този танц най-добре изразява основното в орфизма – човек е свързан със света и е част от цялостния неспирно възобновяващ се кръговрат. Идеята за пътуването на душите, за отвъдното блаженство и разделянето на хората на два вида – мнозината, които няма да го изпитат, и малцината посветени, които са избрани да получат посмъртно спасение в края на тези прераждания – е негръцка, чужда на демократичния елински мироглед, макар и да е приета впоследствие от Платон. Орфиците са вярвали, че човек се състои от смъртно и безсмъртно начало, защото самата душа според тях била рожба на земното и небесното. Нали помните легендата за Загрей? Именно този мотив - за създаването на човека и за двойнствената му природа, е най-оригиналният момент в орфизма! Човешкият род възникнал от пепелта на самите титани, които Зевс за наказание поразил с мълния. Тази пепел съдържала и частите на божественото чадо, Загрей, когото те били изяли. Оттук и възможността за посветения, който е въведен в тайната на прераждането, да се откопчи от плена на земния, материалния свят на титаничната си съставка, заради която безсмъртната му душа е затворена в тялото като в гробница, и да стане след смъртта си бог. Да се върне към божествената си същност...”

Според проф. Александър Фол тракийският орфизъм е възглед със световно актуално значение и днес. Това е идеята за вложените в човека сила, които ако се потърсят, подхранят и разгърнат, ще му помогнат да напредне сам, да се развие и да стане по-добър. Гръцкият начин на мислене не допуска идеята за безсмъртие на човека въобще, безсмъртни са само боговете. В орфизма обаче идеята за безсмъртието е централна. Вярата в безсмъртието се свързва с вътрешното израстване на човека или както казва проф. Фол: “безсмъртие на интелектуалната енергия като част от космическата”.

Забележка: Целта на този материал не е да се вникне с подробности в соларно-хтоничната същност на Дионис-Загрей. Тук се постарах само да набележа някои моменти с оглед на по-нататъшните ми разсъждения, без да затруднявам читателя-неспециалист с характерни термини като „пайс” /чедо и служител/, „паредър” /съпрестолник на Богинята – майка/, доктринален цикъл, бинарни опозиции и др. Повече за тракийския Дионис – в споменатите по-горе източници /препоръчително трудовете на Ал. Фол/, както и в много други. Най-пространното свидетелство върху Загреевата митология на латински език е “За грешката на езическите религии” на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн.

Следва продължение: 4.За Никейския събор, секса и "лъжливото знание, наречено Гносис"

Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на http://www.nikoldaneva.com/

Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница.

http://www.trud.cc/

http://www.liternet.bg/

Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.

2.За мистериите, двете богини и Тайната

Какво знаете за езическите мистерии, и по-специално за Елевзинските?

Може би, ако не сте се занимавали със съответните науки като история, антропология, възникване на религиите или нещо сходно, да сте чували нещичко за тях, къде повече, къде по-малко... А може и изобщо да нямате представа. Бързам да ви успокоя. Едва ли сте пропуснали много, защото дори изследователите гадаят какво точно се е случвало в техния апогей – онези върховни мигове на тайнството, за които няма никакви - абсолютно никакви! - сведения. Тайната е била запазена в продължение на близо 2000 години, през които са се провеждали мистериите! Това е периодът отпреди средата на второто хилядолетие пр.Хр. до четвърти век сл.Хр., когато те са забранени със закон. Освен Елевзинските, провеждали са се и други мистерии /като Самотракийските например, или култът към Кабирите/, общото е, че са свързани с култа към Богинята-майка и свещения брак. За всички тях се знае твърде малко поради мистериалния им характер и строгата забрана да се разкрива тайната.

Иначе за съпровождащите ги събития и участниците в тях е писано доста, включително от съвременниците им. Всеки може да се запознае в подробности с вече известното, ето защо тук няма да го повтарям в детайли, ще се спра върху тях съвсем накратко. Но преди това е наложително да припомня за незапознатите с митологията онези митове, които са залегнали в основата на Елевзинските мистерии, тъй като в същността си тези тайнства представлявали ритуали в чест на Деметра и Персефона, или както гърците често са ги наричали с общото име Двете Богини. За целта предлагам откъс от „13 рози”, в който освен кратко представяне на конкретните митове има и някои необходими ни за по-нататък разсъждения:

„...- Йерогамия? – прекъсна я отново Мария. – Говориш за свещения обред, свързан с бракосъчетание, нали така?

- Да. Ритуален секс. Жрец и жрица имитирали съчетаването на боговете, защото се вярвало, че Небесният брак поражда и живота на земята. Знаеш мита за Деметра, нали?

- Защо не ми го припомниш? – попита тя, с риск отново да чуе куп странични факти, изречени с онзи учителски глас, но се оказа, че Елена сама се усеща кога се е впуснала в поредната лекция и се старае да не прекалява много-много с наученото.

- Дъщеря й Персефона била отвлечена от бога на подземното царство Хадес, който си я харесал за жена. Деметра, за чието име се спори дали значи Майката-земя или Майката-семе, толкова тъгувала за нея, че цялата природа започнала да загива, нито едно семенце не покълвало от земята. Тогава боговете се събрали и решили да освободят пленницата и да я върнат на майка й, но тя вече била изяла дадения й там долу нар, плода на вричането, и затова трябвало ежегодно да се връща при своя съпруг, Хадес, но само за четири месеца. Деметра се радвала на тези срещи и всичко отново цъфтяло и раждало... Защото майка и дъщеря били едно неразделно цяло, както са свързани класът и зърното... Зърното, което носи в себе си и собственото си разрушение, и чудото на природното обновление. Така тази богиня-майка, за разлика от другите олимпийци, се разпореждала с нещо, което и на боговете не било подвластно – тайнството на възраждането и безсмъртието...

- Ами Персефона? Щом едната е богиня на живота, другата трябва да е на смъртта, така ли?

- М-м-м... Донякъде... Но тя не е като онази човекоядка, индийската Кали, която пие кръв и унищожава съпруга си!... Персефона въплъщава тайното знание за смъртта. И също е много, много старо божество, още от архаиката. Свързана е с мита за Дионис, по-точно с неговия също толкова архаичен първообраз Дионис-Загрей. Корените на този мит, както и на предишния, за Великата Богиня-майка, според някои са на остров Крит, от времената на минойската цивилизация, също предгръцка... Персефона има и друго име - Кора, което значи девойка. И като девойка, първия аспект на женственото, тя е готова да премине във втория аспект и да стане също майка...

- Ха! Колко странно – значи тази Кора-Персефона хем владее тайната на смъртта, хем й предстои да дава живот!... Също като семето.

- Да, Мари, напипваш нишката – животът и смъртта са взаимосвързани във вечен кръговрат... Според легендата Персефона родила син от критския Зевс, който я бил обладал в образа си на змия, а титаните после разкъсали детето... Ама ако почна да ти говоря и за него, съвсем ще се отплеснем! Достатъчно е да знаеш, че всичките тези богове играят важна роля в Елевзинските мистерии, а култът към Деметра придобивал в тях ново религиозно измерение, различно от публичното й почитане. Пак ли ми се смееш? Говоря ти нещо важно, а ти възприемаш всичко буквално! – нацупи се Елена.

- Не, Лени, не... – постара се да успокои приятелката си Мария, съзнавайки, че май я е засегнала с реакцията си на нейния учителски тон. -Хората открай време са използвали метафори, права си...

Елена кимна удовлетворено и продължи с още по-голям апломб, а тя реши занапред да бъде по-внимателна и да не я дразни повече със смеха си.

- Посветеният придобивал такива тайни познания, че за него смъртта вече не била страшна. Той щял да се радва на посмъртно блаженство, защото след ред изпитания бил видял както края, така и началото на живота... И нямало като другите да попадне в царството на Хадес, където душата ставала печална сянка без памет и сила, както казвал Омир, а щяла да се озове сред райски полета. Елисейските полета, както ги нарекли по-късно...”.

Както е известно, Елевзинските мистерии се разделяли на Малки /през февруари-март/ и Големи /септември-октомври/. Посвещаването на нови кандидати в тайнството ставало само през есента. Големите мистерии започвали с пренасянето на свещените предмети, самите те скрити в обредни кошници или сандъчета, от градчето Елевзина на морския бряг до храм в подножието на Акропола в Атина. Съдържанието им било известно само на посветените. Следващите дни включвали ритуални измивания в морето, поднасяне на жертвено прасенце в храма, дълго ритуално шествие към морето и обратно с факли, флейти и ритуални спирания, с пеене на химни, както и постене, последвано от приемане на свещената напитка кикеон, за която има съмнения, че е съдържала психотропни съставки. В тази част на мистериите участвали всички желаещи – както мъже, така и жени, и деца, и старци, допускани били не само свободните граждани, но и роби, и чужденци – изобщо всички, без оглед на съсловна, имотна или някаква друга принадлежност. Единственото условие било участникът да няма върху себе си сянка от кърваво престъпление.

Тези, които щели да получат честта да бъдат посветени, носели червени превръзки, а жреците имали техен списък, за да не бъдат допуснати сред йерофантите самозванци и чужди елементи...

После идвало великото тайнство. То било вече само за избраните, само за кандидат-мистите, които след още едно жертвоприношение сред пълно мълчание и късно през нощта най-сетне влизали в храма. Там при пълна тайна се извършвал обредът на посвещението им. Тази последна степен не се получавала никак лесно, имало редица изпитания, дори специални учители, които ги наставлявали в процеса им на подготовка. Самата подготовка била дълга, изисквала съблюдаване на определен начин на живот, който включвал забрана за някои видове храни, особено преди самия акт на посвещаването /риба, бобови храни, ябълки.../, както и пречистване не само на тялото, но и на душата /чисти помисли и святост, въздържание от безразборен секс/. Абстрахирайки се от евентуалния религиозен смисъл, можем да отбележим с лека усмивка чисто физиологическото въздействие на подобни храни и да разберем мотивите за подобна забрана: известните тогава бобови култури като баклата и грахът предизвикват газове, рибата има трайна и неприятна миризма, а ябълките раздвижват червата и водят до неуместни напъни...

Какво ставало обаче вътре в храма – не се знае. Отвън наблюдателите виждали единствено ярката светлина, която внезапно лумвала в голямата зала, наречена Телестерион, като пламъкът изригвал през специален отвор на тавана /тук е важно да отбележа, че според археолозите подобна зала е имало и в тракийския Скален град Перперикон!/. Знае се още, че посветените в този миг виждали или съпреживявали нещо. Изследователите могат само да гадаят какво е било то. Предположенията са различни: театрално действие? халюцинация? съзерцание на свещени предмети, включително житен сноп? излизане на обляна в светлина поляна след бродене по извити коридори, съпроводено от страховити звукови и образни явления? вид йерогамия?... Никой не може да каже с точност.

След това събитие посветените вече се наричали „епопти”, т.е. „видели”. Никой от тях не говорел за видяното, защото имало пълна забрана за разкриване на тайната, а наказанието било смърт или пожизнено изгнание, дори не се знае какво ставало с онези, които не успявали да издържат изпитанията! Те просто мистериозно изчезвали...

Празненствата завършвали с всеобщи танци и с жертвоприношение на бик. Правели се и възлияния за почитане на мъртвите. С това Големите мистерии приключвали, за да се разиграят в цялото си великолепие след една година и така - цели две хилядолетия! „Тяхното съзерцание ставало залог за магическа връзка между хората и висшите същества.” Защото „Деметра притежавала това, с което не разполагали другите богове – тайнствената мощ на възраждащата се природа и силата на безсмъртието.” /История религии, т.ІV, гл.3, отец Александр Мень/

Въздействието на мистериите върху умовете и душите на хората било голямо, за това свидетелстват автори от различни епохи и региони - от Пиндар, та до Платон, от Исократ, та до Цицерон.

Върху какво обаче трябва да съсредоточим вниманието си, ако искаме да погледнем от нов ъгъл?

Интересно е да се отбележи, че част от жреците в светилището били по наследство от рода на Евмолп, който възродил след известно прекъсване мистериите, и който според легендата бил /забележете отново връзката!/ тракийски цар, а Лукиан в диалога си „Роби-бегълци” го представя като приятел на Орфей и първи философ-учител на гърците... По формата и големината на изригналия пламък в най-сакралния миг от Големите мистерии жреците гадаели дали ще има благополучие през идната година, а върховният жрец тържествено провъзгласявал загадъчната фраза: „Светата Бримо роди светия Бримос!”. Думите са тракийски и означават Могъща, Могъщ. Така жрецът оповестявал на народа, че „свещената и велика Богиня на мъртвите е родила Сина си в огън” /според проф. Александър Фол/.

Следващият интересен момент е, че посвещаването в тайнството само на избрани, както и очакването за посмъртно блаженство, залегнали в същността на Елевзинските мистерии, изобщо не са били характерни за древногръцкия светоглед с неговия демократизъм в обществените отношения и с доста прагматичната му позиция спрямо целия религиозен пантеон! Контактът с божествата при елините бил изграден на принципа „аз на тебе – ти на мене”. Жертвоприношенията били правени наистина с охота и с дължимото уважение, но с условието съответният бог да помогне, иначе молещият се чувствал в правото си да се обърне към някой негов „конкурент”. Защото олимпийските богове били почитани и възхвалявани, но без онова тъй познато ни страхопочитание и смирение, присъщо на монотеистичните религии. Защото и боговете им били като хората – със същите добродетели и пороци, обземали ги същите чувства на ревност, гняв, съперничество и отмъщение, на любов и омраза, само дето били безсмъртни и с власт над стихиите и съдбите човешки... А що се отнася до идеята за посмъртно блаженство, тя поначало е била чужда на древния грък, за когото не съществували нито някакъв вид рай за избрани, нито ад – верни на демократичния принцип, всички простосмъртни се озовавали на едно и също място, в царството на Хадес.

„Срещата със свръхчовешкото, свещеното, скритото от профанния поглед, правело Елевзинските мистерии предмет на дълбоко и искрено почитание. Насмешките на гърците, оскърбяващи Олимп, замлъквали пред прага на Елевзин.” /о. Александр Мень/

От друга страна, вечното обновление в природата се е възприемало още от най-древни времена в цивилизациите, свързани с вегетативния цикъл, като знак за безсмъртие, като залог и самият смъртен човек да постигне възможността за вечно съществуване. Тайната на вечния живот подхранвала въображението, предизвиквала хората да я постигнат, залегнала в митове и ритуали... През есента, когато Природата умирала, хората скърбели и погребвали съответния бог – Озирис, Ваал, Тамуз, Атис... Когато се завръщала пролетта, те с ликуване празнували „възкръсването”, пробуждането от смъртния сън на съответното божество. Мъката на Изида, слизането на Ищар в Долния свят, мъката на Деметра и периодичното завръщане на Кора-Персефона на белия свят са все легенди от този цикъл. В целия средиземноморски и малоазийски регион култът към възкръсващата природа бил тясно свързан с религията на Богинята-майка, както и с тайнствени свещенодействия, насочени към благоволението на хтоничните богове – онези властители на отвъдния свят, обитаващи съкровените дълбини на земята и поради това владеещи тайната на безсмъртието, тайната на прехода живот-смърт-нов живот. И до която тайна простосмъртните вярвали, че могат да се докоснат, стига да бъдат посветени в нея чрез мистерийното свещенодействие.

И тъй, връщайки се още назад във времето, долавяме причината ставащото на Елевзинските мистерии да бъде в такъв контраст с древногръцкия светоглед: за техен основател античните автори сочат самия Орфей, тракиеца! Диодор Сицилийски, Антипатър от Сидон, Дамагет от Пелопонес, Платон... Всички те говорят за него като за реално съществувала личност, макар и преминала в митологията, и го определят като ”онзи, който е изнамерил мистерийните посвещения”! Орфей-тракиеца, чийто произход съвсем недвусмислено се обвързва с нашите земи, с народа, обитавал свещената планина Родопа, и чиято богиня Бендида отговаряла на представата за Богинята-майка... Орфей, който според някои антични сведения посветил в мистериите дори фригийския цар Мидас /и Херодот, и Страбон пишат, че фригите са бриги, тракийски народ/...

И още нещо: според Херодот, когато гръцките племена идват на полуострова, те заимстват от местното население богове и някои култове. Както е известно, дори самите гърци в митологията си признават тракийския произход и на Арес, и на Дионис... Кое е било това местно население?

Много отдавна, в периода на архаиката, на Балканите и западното крайбрежие на Мала Азия са живеели различни племена от един многочислен родствен народ, известен като пеласги. Кои са били те – изследователите все още не могат с точност да кажат. Споменати са според някои и в Библията - като филистимляните от Палестина... Пеласгите били предгръцки народ, различен от онези гърци, чиято цивилизация започва бурно да се развива много по-късно, след тъй наречените „тъмни векове” и упадъка, настъпил след митичната Троянска война през ХІV в.пр.Хр. /Дори тук можем да се запитаме кои точно са воювали в тази война, тъй като гърците още не са били дошли на полуострова, и дали двете конфедерации, които от едната страна представлявали ахейци с поддръжници критяни, а от другата - троянци, със съюзници траки, не са родствени на митичните пеласги?.../ Пеласгите са говорели на друг език, не на гръцки, имали дори според някои антични източници своя писменост...

Дали траките са били част от тях? Дали намереното през 1972 г. във Варненския халколитен некропол най-старо обработено злато в Европа /на възраст 5000 години пр.Хр./, както и първите европейски солници, както и най-старата в света пиктографска писменост /плочките от Градешница и Караново/ са достатъчно основание да се твърди че племената, населявали нашите земи, са създали най-първата европейска цивилизация? Дали ще се окаже вярна хипотезата на археолога Иван Иванов, откривателя на Варненския некропол, който още тогава изказва предположение, че вследствие на някакъв катаклизъм именно оттук, от нашите земи е тръгнала надолу част от този неизвестен народ, или дори целият, за да стигне чак до остров Крит и да даде начало на крито-минойската цивилизация? Една цивилизация, странна в своята жизнерадост, хармония и липса на обичайното за онези времена насилие, преживяла два възхода, започвайки развитието си 3000 години пр.Хр., и тръгнала към своя залез след нахлуването на ахейците, но успяла чрез тях да даде старт на Микенската култура, преди окончателно да бъде съсипана от войнстващите дорийци...

Въпросите стоят открити.

А химните на Омир съдържат намеци за критския произход на Елевзинския култ /според Александр Мень и други изследователи/... До същия извод стигнах и аз в процеса на работата ми над моята Критска история, която споменах във въведението. Доказват го както фреските, изобразяващи обредни шествия с песни и танци, така и явно критските корени на много от митовете в гръцката митология. Върху образа на самия Орфей ще се спра отделно.

И така, да отбележим следния важен извод: при цялото си великолепие и възхитителни достижения, древногръцката култура има на Балканския полуостров своите негръцки предшественици в лицето на траки /пеласги?/ и минойци, върху чиито основи всъщност стъпва. А прочутите Елевзински мистерии съвсем определено имат в своя генезис тракийски корени...

Ще завърша пак с откъс от „13 рози”, в който героините разсъждават върху изречение от Климент Александрийски (150-213) - християнски богослов, ученик на Пантен, след когото оглавява Александрийската школа, и който с трудовете си зарежда теологията с висока духовна мъдрост. Човек търсещ и духовен, преди да се посвети на християнската вяра, Климент е бил посветен в Елевзинските мистерии. Спазвайки тайната, той нищо не издава за тях, с изключение на едно изречение:

„...- Той написал със загадъчни думи единственото, което можел да каже. Звучи като някаква тайна парола и учените отдавна се опитват да разгадаят какво точно се крие зад нея. Климент бил минал първо през дълги пости, после пил специалното вино кикеон, за което се предполага, че имало наркотичен ефект, след което бил посветен. И казал толкова чудни неща за ставащото с него, че съм ги запомнила наизуст. Слушай, той описва ритуала така: „Аз взех кошницата, и след определени манипулации я сложих в сандъка, след това, вадейки го от сандъка, аз пак го сложих в кошницата.”

- Какво е това „го”?

- Не се знае. Изследователите предполагат, че тук става въпрос за тъй наречения Liknon – покрита с бръшлян кошница, в която при Дионисиевите мистерии слагали плодове и покрит фалос. Затова смятат, че и при Елевзинските мистерии съдържанието на кошницата и сандъка трябва да е било нещо, свързано с ритуалния секс, някакви реликви, наподобяващи или утроба, или фалос... Може би вид питки с формата на гениталии. Възможно е също да са слагали подобие на змия, тъй като тя е била важен символ, свързан с идеята за безсмъртието и с мъдростта. А аз пък, като се ровех из книгите и файловете, се сетих за смокинята. Тя хем като цяло дърво е била посветена на Дионис и на онзи Приап с големия фалос, които са богове на еротиката и секса, хем пък плодът и листата й наподобяват съответно женски и мъжки полов орган. Освен всичко друго, ако седиш под сянката й, може да получиш просветление и да видиш небесата отворени, но това вече е от библейската символика...

- Лени, ако питаш мен, самата кошница и самият сандък трябва да са кодови думи! Иначе е много някак... примитивно това действие – вадиш, слагаш... Няма тайнствен или опасен смисъл, заради който да си загубиш живота!

- И според мен е така. Изобщо всяко едно вместилище, като казан например, или пък стомна, е символизирало утробата...

- О-о-о! Затова ли в нашите обичаи момъкът напивал водата от стомната на момата, когато искал да изрази намеренията си към нея?

- Разбира се!... И продължих да търся, въпреки апетитната версия за кошница, пълна със смокини... Защото кошницата освен това е един от символите на Майката на боговете, Великата майка, известна е още с името Кибела. Най-първото почитано божество, почитано и по нашите земи. И такъв един предмет е отразявал женското съдържащо начало, символ на безсмъртие при погребалните ритуали, а прибирането на нещо в кошница означавало прераждане, преодоляване на смъртта... Но какво е сандъкът тогава? Нещо липсва... Защото там, където е едното, е и другото, което му е противоположно. Така е винаги, за да има равновесие... Значи трябва да има и мъжко начало! А като някаква вместимост, този образ, образът на сандъка, също клони към символика на женското...

- Странно. Ами ако сандъкът се е схващал като саркофаг, ковчег?

- Пак е мистична утроба, свързана обаче с повторното раждане.

- Ама нали и богините са две – Деметра и Персефона! – досети се Мария. - Едната е животът, другата е смъртта. Едната владее естественото състояние живот-смърт, а другата знае тайната на прехода от смъртта обратно към живота... Може би затова и двете вместилища са женски, а пък и символиката пасва – кошница и ковчег! Раждане и прераждане... Мъжкото начало тогава ще е самият участник в ритуала!...”

Следва продължение: 3.За Орфей-посветителя и разкъсания божи син Загрей

Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на www.nikoldaneva.com

Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница.

http://www.trud.cc/

http://www.liternet.bg/

Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.

1.За Лабиринта, Минотавъра и кръста

Всички знаят какво представлява един лабиринт. Или си мислят, че знаят.

За повечето хора това е объркано място с преплетени проходи и разклонения, където за правилната посока на пътя непрекъснато трябва да се прави избор. Изборът при това е от няколко възможности, и ако не се намери единствено вярната, не може да се излезе от него.

За някои представата за лабиринта се изчерпва с картинките от забавните страници на вестниците, където симпатични фигурки като котка или магаре, дълбокомислено застанали на входа, трябва да открият през плетеницата от коридори пътя към единия от многото изходи, където ги чака съответно мишка или купа сено.

Други при думата „лабиринт” си спомнят мита за Тезей, бикоглавия Минотавър и нишката на влюбената Ариадна, с чиято помощ героят намира обратния път, след като е сразил чудовището - срамен плод на греховна любов, затворено в дълбините на страховито съоръжение, построено от Дедал, а инвенциите от цялата тази символика са толкова, колкото са и тълкувателите.

Символът се свързва със смъртта, която дебне в сърцевината на лабиринта, с пътя през него, задължително съпроводен от неведоми опасности, както и с постигането на магически сили. В нашето съвремие Лабиринтът има двояко значение – космическо и еротично. Първото е отражение на схващането за загубването на духа в процеса на създаването на материалния свят, а второто е израз на всичките ни вековни страхове от грехопадението. Съответно и излизането от Лабиринта е вид възвръщане към духовните ценности.

Творческото въображение на писателите пък изгражда образи на лабиринта ту като оплетен замък или подземие, ту като кошмарен град, сън, пътуване и какво ли още не, при които се търси или някакъв смисъл в центъра, или изход от абсурда…

Такава е, най-общо казано, съвременната представа за лабиринта – един сложен и многопластов символ за обърканост, с произтичащата от конфигурацията му проблематика на избора, който правим в живота, за свободната воля, както и за мястото на човека в един недружелюбен, дори враждебен за индивида, объркан свят.

Не са много обаче тези, които знаят, че тази представа се е наложила едва през Ренесанса, когато започват да се изграждат парковите лабиринти. Първоначално тези градински лехи възникват като чисто флорални шарки и мотиви, изграждани от цветя в близост до някоя дворцова тераса, за да бъдат „обхождани” само с поглед. После, вече през късния Ренесанс в Италия, а с идването на барока и в останалите страни на Европа, настъпва промяна и в структурата на подобните паркови насаждения. Чрез плетеницата от алеи, разделени с непроходими прегради, се постига освен нов вид забавление и една чисто физическа интерпретация на внушението за свободата на човешката воля, за нейната независимост от съдбата, както и за отговорността на всекиго не само за избора му, но и за всичко, ставащо в света, и която отговорност не може вече да бъде прехвърлена единствено върху Бог или върху безлична съвкупност от причини. Нов вид отговорност - за собствените грешки и заблуди. Може би затова и немската дума Irrgarten за този вид лабиринти е значително по-точна. В буквален превод Irrgarten означава Градина на заблудите, на лъжливите илюзии...

Но ако тази представа за лабиринта се е наложила едва през Ренесанса с настъпването на новото мислене, обърнато вече не толкова към Бога, колкото към човека като действаща и творческа личност, то как тогава са го възприемали по-рано?

Ето нещо важно, което трябва да се запомни: Средновековието, с неговата хилядолетна традиция в схоластиката, не познава многоходовите лабиринти! Тогава е бил известен само едноходовият лабиринт, а най-предпочитан вид бил този, който сега наричаме класически или критски. Бил е „на мода” още в античността. Както е известно, има запазени великолепни образци от мозаечни лабиринти в различни римски вили. Характерно за тях е, че представляват геометрична конфигурация от начертани коридори, през които въображаемо се минава по един-единствен път, извит и сменящ непрекъснато посоката си, ту отдалечавайки се от центъра, ту приближавайки се, но без разклонения и без възможности за избор. С един единствен вход-изход. И именно този тип лабиринти наследява като фигура Средновековието!

С приемането на християнството обаче смисълът му е променен /това не е необичайно явление, не е нужно да се спираме по-подробно на факта, че така се постъпва и с други езически символи и ритуали/ - и той е използван от Църквата вече не като друго, а като алюзия за ада, от който има един-единствен път на спасение, пътят на вярата.

Ще спомена например една Библия от ХІV век, в която има рисунка на класически лабиринт. Този пергаментен манускрипт е по-известен с името Библия на Фархи. В нея илюстраторът е изобразил древния Йерихон, ограден със седем стени и шест коридора, със затворени в долния край врати и означена в червено „нишката на Ариадна”, водеща към сърцето на лабиринта, където е непристъпният Божи град.

Такива изображения е имало и в други средновековни западни Библии, като всичките тъй наречени юдейски лабиринти тип „Йерихони” са били задължително със седем зида, олицетворяващи градските стени, но винаги от видоизменен критски тип и вход отдолу /входът отгоре е бил присъщ на византийските образци/, а в центъра схематично е бил изобразяван самият Йерихон. Разбира се, градът никога не е бил обкръжен със седем стени, но е съществувало предание, че той трябвало да бъде обиколен седем пъти, за да бъде възможен достъпът до него, като наличието именно на тази конфигурация може да бъде обяснено с древните й езически корени и приписваното й магическо въздействие...

А ако някой е чувал за старинните ръкописи-лабиринти, нека има предвид, че те също се появяват значително по-късно – не през Средновековието, а във времената на барока, и представляват не сбор от отделни страници, а изкусно съставен върху един лист текст, оформен в редове, извити във формата на лабиринт, най-често едноходов!

Все пак държа да отбележа, че в западната средновековна традиция тази фигура е представлявала преди всичко символ на грешния свят, нуждаещ се от изкупление. Що се отнася до катедралата в Шартр и мозаечния едноходов лабиринт на пода й – той е от по-нов тип, цел е от векове на много поклонници, и всеки е в правото си да го тълкува според разбиранията си – дали като път към Бога и Божието царство чрез силата на вярата, дали като пътя на спасението на безсмъртната ни душа чрез изкуплението, наложено заради греховността на човешката природа, или пък като някакво скрито познание, каквито предположения също има...

И така, видяхме, че Средновековието макар да трансформира представата за лабиринта, всъщност го наследява от късната античност, която го е използвала предимно като декоративен елемент, тъй като също с вековете е променила значението му. Пътувайки назад във времето, стигаме до разцвета на Римската империя. Ето някои образци от мозайки по подове в римски вили:

1.Piadena, Италия, 25-50 г. сл.Хр., с умиращия Минотавър в центъра;

2.Blois, Франция, 200-250 г.;

3.Aventicum, Швейцария, 250 г., С рог на Минотавъра и ласото на Тезей в центъра. Както сами можете да се убедите, пътят в тези лабиринти не дава възможност за избор, той е само един.

Римляните в своето културно развитие дължат много на Елада, от която научават и мита за лабиринта. Откъде обаче е наследила самата класическа античност представата за лабиринта? Трябва да се върнем още по-назад, в зората на европейската култура.

Сред археологическите находки, свързани с минойската цивилизация /за неисториците ще напомня, че тя НЕ Е гръцка, защото гръцките племена се появяват на полуострова значитетелно по-късно/, и считана засега за първата в Европа, има едно интересно откритие. На остров Крит, недалеч от древния град Кносос, има площадка за ритуални танци, покрита с мозайка, изобразяваща едноходов лабиринт, допълнен със сцени с еротичен характер... Дали първоначално лабиринтът е бил използван главно за инициации, дали с негова помощ са се извършвали най-вече обредни ритуали, или пък е служил на жреците като вид календар за определяне на движението на планетите – това са все въпроси, на които няма даден еднозначен отговор. Ясно е обаче едно - неговото въздействие върху живота на древните е било голямо. Иначе нямаше да оцелее през вековете.

Може да изглежда странно, но първите лабиринти се появяват още през неолита, отпреди 5000 години, като са пръснати по цялото северно полукълбо. Ето примери:

северна Англия /3300 пр.Хр./,

                                       

Египет /2300 пр.Хр./, макар в случая да имаме по-скоро меандри плюс ъгловати спирали,

Ирландия /известният Hollywood Stone/.

Подобни лабиринти са чертали както индианците хопи, обитаващи територии в югозападната част на Северна Америка, почитайки чрез тях Майката Земя, така и племената, населяващи планините в Азия – открити са скални рисунки в Сирия, Индия, Афганистан, открити са глинени асирийски плочки с изображение на едноходов лабиринт, има ги в цяла Европа /от Средиземноморието, през Франция, Испания, Португалия, та чак до Великобритания/, има предания, че дори самите египтяни в най-дълбока древност са разполагали с подземен лабиринт, за него пишат Страбон, Херодот и Плиний, а откритите йероглифи служат като потвърждение...

И така, връщайки се назад във времето, стигаме до въпроса как всъщност е изглеждал той -  класическият лабиринт, най-първият, известен още като Критски заради свързания с него мит, и чието изображение откриваме върху критски монети от V-ІV век пр.Хр., като паралелно с тях вървят в оборот и монети със стилизирана свастика, Минотавър и бича глава.

Отляво виждате два образеца на сребърни монети от Кносос.

Забелязвате ли приликата с картинката от Библията на Фархи?

Но ако първият – Критският! - лабиринт е бил едноходов, защо му е била тогава необходима на Тезей нишката на Ариадна? За да излезе от място, където няма как да се заблуди ли?! Какво пропускаме в тълкуванието на този мит? Какво е било първоначалното внушение на този символ? Откъде идва името „лабиринт” - от двойната секира „лабрис”, свещен култов предмет в крито-минойската цивилизация, или пък предгръцката дума „лабиринтос” по-скоро е понятие за камък? И защо древните са възприемали преминаването през лабиринта като акт на инициация в процеса на придобиване на безсмъртие?

От друга страна, един анализ на структурата му показва, че в сърцето на всеки лабиринт се крие кръст, а самата конфигурация /както са установили изследователите му/ се получава чрез спиралоподобно свързване в определен ред на върховете му с отстоящите в четирите равнини точки, ето как:

                    

А най-опростеният вариант на лабиринта се получава тогава, когато за изходна матрица се вземе само кръст с четири точки между раменете. Всеки може сам да се убеди в това. И макар понякога кръстът да се свива до Y, принципът на изграждане е същият, а резултатът е сходен. В тази светлина на разсъжденията навлизаме вече в символиката на кръста, свастиката, спиралата, кръга – все древни, почти магически символи...

Как се вплитат те в цялостната символика на лабиринта?

Спиралата е много сложен символ, олицетворяващ нарастването и намаляването на слънцето, кръговрата на сезоните, растежа и натрупването, движението от раждане към смърт... А тук имаме цели две вплетени една в друга спирали! Получава се послание за сливане на слънчевото и лунното, за велика творческа сила, от която се ражда целият свят.

Имаме кръст, но имаме и върхове на квадрат, означен с точките. Четворката от своя страна е символ на равновесието в света – четирите посоки, четирите основни елемента огън и вода, въздух и земя... Квадратът е земното, материалното, устойчивото. Развихме тази конструкция, като съединихме с части от кръг върховете и точките. Кръгът пък означава небесната сфера, безкрайната Вселена, първоначалното съвършенство. Но тук имаме и седем купола, като седемте известни на древните хора планети, целият макрокосмос... Изобщо цифрата седем е най-всеобхватната в символично отношение: това е самото съвършенство – лично и всеобщо... Седем се получава, като към четворката, която е плътта, се прибави тройка, а тя означава както божественото, така и душата. И резултатът е синтез на видимото и невидимото, на преходното и духовното.

Тук е моментът да се запитаме: не сме ли изправени пред едно непреходно послание? Дали да не се вслушаме в него, може пък да научим нещо отдавна забравено... Или поне да си припомним значението на този кръст в сърцевината на лабиринта – символ на единението на двете начала, мъжкото и женското, на тяхната равнопоставеност и задължителност, за да има хармония и равновесие... Може ли този кръст с точките да е нещо като код за лабиринта, който се състои от две спирали – мъжка и женска, нещо като матрица на живота? Не е нужно да се рисува цялата фигура, която е доста сложна, и само посветените ще знаят за какво става дума...

Това бе част от въпросите, които си задавах, когато преди три години започнах работа над третата си книга. До какви отговори стигнах – на това ще се спра в следващите материали, а тук прилагам кратък откъс от моята книга „13 рози”:

„...- О, да! Виждам! – зарадва се Магдалена. – Виждам, че всеки лабиринт представлява всъщност кръст, ограден от окръжности...

- При това чрез спираловидно движение... – допълни Мария, като си взе обратно листчето и се загледа съсредоточено в рисунката на Елена.

- Да. Кръст в кръг – това е колелото на вечната промяна. Както виждате - все универсални символи на пространството и времето, мъжкото и женското, земното и небесното... - каза Александър. - Всички противоположности, вплетени в едно, като свита на кълбо змия... Ако обхождаш един такъв лабиринт, ще извървиш максимално дълъг път от началото до края, без да стъпиш два пъти на едно и също място.

- Като навито въже е... Въже към небето, на което като бисери са нанизани различни светове... Една извивка - един свят... Мистерия! – въздъхна Магдалена. – Сега разбирам още по-добре, Алекс. Това не само е матрица, това е самата мистерия на живота!

- Но и на смъртта... И на прераждането... Струва ти се лесно да минеш по тези коридори, не е нужно да правиш избор, не си изправен никъде на кръстопът... – някак отнесено заприказва Мария, като движеше ръката си по извивките на линиите. – Пътят е само един, но простотата му е илюзия. Това е като слизане в подземното царство, в отвъдното... Не знаеш какво те чака там, но не можеш да му избягаш. Трябва да вървиш, да се примириш с това, че пътуването ти е дълго и лъкатушно. Че ту се приближаваш, ту се отдалечаваш... Вървиш все по-навътре и по-навътре - към Центъра, към създаването на света, към просветлението и съвършенството, към Рая... И когато стигнеш там, разбираш, че си вървял към среща със самия себе си... И тогава трябва да се обърнеш – като ръкавица, при която външното става вътрешно... Стигнал си собственото си дъно, най-дълбоките кътчета на душата, извадил си ги на светло... Дали ти харесват? Дали не си ужасен от срещата със самия себе си и малкия Минотавър, спотаил се вътре, във вътрешния ти лабиринт? Или си удовлетворен от постигнатото? Никой не знае предварително... Може да ти хареса там, на дъното – защитен си като в утроба... Но и да искаш, не можеш да останеш, чака те обратният път. Поемаш по него... Но вече всичко е огледално, а излизането е още по-трудно. Ще имаш ли сили? Няма ли да изгубиш себе си из тези коридори, изяден от собствения си Минотавър?... Вървиш и преживяното от теб е като откровение, божествено откровение... Докоснал си се до кръговрата на времето, на преражданията, до най-съкровената тайна на безсмъртната си душа, която в този кръговрат е водена само от червената нишка на любовта... И разбираш тогава, че това е самата Вечност... Времето, което обхваща и подрежда в пространството всичко, що е видимо и невидимо... И безвремието, което няма нито начало, нито край, но разрушителната му сила е възпирана от нашата любов, вдъхната ни от самия Създател... Докоснал си се до Бога...”

Целта на този материал не е да прави пълен анализ на символа „лабиринт” –нито като фигура с определена структура, нито като митологичен или литературен образ. По темата има много изследвания от най-различни автори. Тук аз се постарах в най-сбит вид и възможно най-достъпно да посоча само някои основни моменти от историческото му развитие и промените в тълкуванието му с оглед на следващите ми разсъждения. А най-важно от всичко е да се запомни наличието на онзи кръст с точките в сърцето на лабиринта.

Следва продължение: 2.За мистериите, двете богини и Тайната

Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на  http://www.nikoldaneva.com/

Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница, например:

http://www.trud.cc/

http://www.liternet.bg/

Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.