3. За Орфей-посветителя и разтерзания божи син Загрей

В един американски филм за похода на аргонавтите, излъчван по Hallmark, ролята на тракийския певец Орфей беше изпълнявана от негър, пардон, афроамериканец... Нищо против никоя раса нямам, но това „авторско” новаторство принизява достойнствата на иначе приятния филм и кара запознатите с мита зрители да се съмняват и в останалите детайли. За да не изпадна в подобна ситуация, ще се постарая тук накратко и без излишно „авторство” да конспектирам най-важното от многото източници с оглед изключително на следващия ми материал за паралела Орфей-Исус. За по-задълбочено вникване по въпросите на тракийския орфизъм съветвам интересуващите се да се обърнат към трудовете на нашите траколози.

Като начало ми иде да възкликна с думите на моята героиня от „13 рози”:

„...- Толкова много има писано за Орфей още от най-стари времена, че не знам откъде да започна! Ето, водила съм си някои бележки... – прехвърли Мария листата до себе си. - Диодор Сицилийски, Антипатър от Сидон, Дамагет от Пелопонес, Платон... Всички те говорят за него като за реално съществувала личност, макар и преминала в митологията, и го определят като... Чуйте! – вдигна тя пръст. - „Онзи, който е изнамерил мистерийните посвещения”! Бил син на речния бог Еагър, тракиец по род, и музата Калиопа, създал е... Ето как точно е казано: „Създал е стиха, свързан с героичната стъпка, а с лирата си омаял непреклонната душа на неумолимия Хадес”. Знаете как е в легендата: редом застанали, слушат го лъв и глиган, кошута и заек, вълци и агнета, а дърветата се изтръгват от корен, за да го следват, и преплитат клони като ръце, за да кацат на тях притихнали птиците, и певецът да пее на сянка... И тъй нататък, няма повече да се спирам върху този добре известен ви образ. Всъщност в масовото съзнание Орфей е само това – музикант, участник в похода на аргонавтите, който омагьосва с песните си сирените, а пък разните литературни вариации на тема любовта му към Евридика, слизането в ада и разкъсването от вакханките са безброй...”

За да не сме голословни ще отбележим, че антични свидетелства за вълшебните умения на тракийския певец се срещат още и при Еврипид, Симонид, Аполоний Родоски, митографа Конон..., както и в произведения на римските писатели Вергилий, Хораций, Овидий, Проперций, Сенека..., в този дух е и посветителната епиграма за Орфей, намерена в старозагорската Августа Траяна, град от времената, когато земите ни са били известни като „коневъдна Тракия”, а в горния откъс съм си послужила с описанието на картина, дадено от Филострат Млади през ІІІ в.сл.Хр. Като знаменит тракиец, Орфей заслужено се е радвал на религиозна почит по нашите земи, образът му е бил сечен върху монети, а във Филипопол е имало издигната негова статуя, толкова съвършена, че е включена от Калистрат в неговото описание на прочути статуи, направено също през ІІІ в.сл.Хр. За тази статуя говорят в свои произведения още и Лукиан, и Павзаний /повече по темата: Николай Шаранков, "Изображенията на Орфей от българските земи в светлината на литературната традиция", ЮЗУ „Неофит Рилски”/.

Освен певец-музикант, поет и митологичен герой, какъвто е неговият образ според най-разпространените представи в гръко-римската култура /Страбон казва за него, че бил магьосник, който си служи едновременно с музика и гадателство/, Орфей обаче е бил и още нещо. В някои легенди се казва, че имал царски произход, някой си Изократ казал за него, че можел да извежда мъртъвци от царството на Хадес, а последователят му, философът Емпедокъл, спирал ветровете със заклинания и дори бил възкресил мъртва жена...

Важно е да се знае, че Орфей бил още и мистагог, което ще рече жрец-посветител, йерофант. Онзи, който знае Пътя, който е посредник между света на тленните хора и божествения свят, към онези блажени задгробни предели, към които се стремят безсмъртните ни души, но където може да попадне само душата на съответно подготвения. В това си качество той е значително по-непознат и някак изпада от взора на масовата публика, особено след периода на ранното християнство. Не без усилията на Църквата, разбира се... Но за това по-нататък.

Иначе гръцките философи с мистичен, дори магически уклон - като Емпедокъл и особено Питагор, налагат своя отпечатък върху системата от орфически вярвания, вкарвайки и теорията на числата /както и музикалните тонове/ в първоначалните есхатологически представи. За „задгробните” представи на орфиците свидетелстват например златните погребални пластинки (IV–III в.пр.Хр.) - мъртвецът се снабдявал със специален текст с ритуална функция и есхатологическо съдържание. Текстът започвал с обръщение към подземните богове, преди всичко към Персефона, в което се обявявало, че душата на мъртвия идва “чиста от средата на чистите”. Нататък следвали указания за верния път към подземния свят, подкрепени със сведения за извършени тайни ритуални действия. Това, което най-много впечатлява в тези текстове, е Орфеевата постановка: „душата е чедо на Земята и звездното Небе, но нейният род е небесен, затова със смъртта тя се превръща от човек в бог. Посветените имат чиста душа, затова са знаещи, т.е. познават светия път нататък.” /Богдан Богданов, "Орфей и древната митология на Балканите"/

За тази страна на Орфеевия образ говорят сведенията за необичайни ритуали, извършвани от негови последователи. Платон в „Държавата” споменава за „разните там прорицатели скитници”, както нарича жреците от орфическите ритуали. Те ходели сред хората и правели обреди за пречистване чрез жертвоприношения по „приятен начин и с празненства”. Обещавали „да оправят неправдите, сторени от човека и предците му”, и да осигурят така на посвещавания благополучие и спасение в отвъдното... Там, където душата можела да придобие вечно блаженство, но само чрез лична вяра, и само след лично посвещаване в тайната...

Интересно е да се отбележи, че жреците са носели и някакви тайнствени свитъци, съдържащи, както се твърдяло, посланията на самия Орфей. Те отдавали голямо значение на hieros logos, свещеното слово. Пак според Платон тези орфици правели заклинания, носейки цял куп книги от Музей и Орфей. Тук накратко ще поясня, че Музей, Лин и Евмолп са митологични фигури, които според различните легенди имат различен статус – един на друг са ту син, ту баща, ту ученик на Орфей, ту негов учител или просто спътник... Но са все музиканти, дори гадатели, а Евмолп, както вече бе споменато, е бил цар на Тракия, който след период на прекъсване възобновил Елевзинските мистерии, основани от певеца. За участниците в тях пък Платон казва още нещо интересно: „И... който иде при Хадес непосветен и невъведен в мистериите, ще лежи в калта, а който иде там очистен и посветен, ще живее с боговете. Обаче… мнозина носят тирс, но малцина изпитват божие вдъхновение”...

Учението на орфиците се разпространявало като тайно, включвало цяла система от правила за отношение към себе си и към другите, всевъзможни забрани за определени храни, дрехи, постъпки, за да можел посветеният да е сигурен, че безсмъртната му душа ще иде в отвъдното „чиста от средата на чистите”. Ето какво казва Аристотел, ще ви прозвучи много познато, но имайте предвид, че е написано през четвърти век преди Христос: „Орфей над всички проповядваше идеята за братство на човеците”! И още споменава девиза на Орфей, който бил: ”Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички”!...

Светът в орфическите сказания се ражда от вечната стихия, Времето, тъй както птицата се излюпва от яйце. Не ви ли напомня нещо? Според най-разпространената съвременна хипотеза началото е положено от Големия взрив... Такова едно космическо яйце, породено от светлия Ефир и мрачния Хаос, съдържало зародишите на всичко: богове, титани, хора... Когато то се пропукало, от него излязъл сияещият Протагонос, Първородният, съдържащ в себе си цялото вселенско многообразие. Среща се още с името Фанес или Ерос. Така според траките началото на всички начала е положено от някаква съзидаваща творческа енергия, проникваща и свързваща, изразяваща се чрез образа на бога на любовта Ерос. Има орфически стихове, в които той е определен като „най-древен и абсолютен” /„Аргонавтика” на Орфей/. После идват според Платон няколко поколения пораждащи се един от друг богове в следния ред: Фанес, Нощта, Уран, Кронос, Зевс и Дионис. Като, забележете нещо важно: Първородният Фанес е двуполов! Също тъй двуполов, както е после при гностиците самият Бог – но и за това по-нататък... По съвет на Нощта Фанес е погълнат от Зевс, за да може по този начин най-главният бог, породен от Кронос, т.е. времето, да поеме в себе си двете начала, мъжкото и женското, и да „държи началото, края и средата на всичко съществуващо”, за да стане „една единна Сила, едно Божество, на всичко великото Начало” /”Закони” на Платон/. Така се създава светът, в който нещата са разделени по двойки, но са обвързани в съдбовно единство.

Погледнато така, тракийският орфизъм може да се окаже една от първите монотеистични религии... Защото и Орфей, и Мойсей, и Ехнатон в Египет, който установява култ към слънчевия Атон, живеят горе-долу по едно и също време – и кой е бил пръв в лансирането на подобна вяра, не се знае със сигурност. Има обаче орфически стих, който направо заявява, че съществува една-единствена сила, едно божество, едно велико Начало!... Самото пък централно божество е мислено от траките като мъжко и като такова за него не било изключение да се свързва сексуално с женско божество. И така двамата да се сдобият с рожба, образувайки триада от отец, божия съпруга и бог дете, какъвто е случаят със Зевс, Персефона и Дионис-Загрей, разтерзаният син на главния Бог. /вж. Богдан Богданов, "Орфей и древната митология на Балканите"/

На Херодот също му направило впечатление, че спрямо пренаселения Олимп, пантеонът на траките бил твърде оскъден. Той споменава, че от всички други божества траките почитали единствено Арес, Дионис и Артемида, която наричали Бендида... Името й на тракийски означавало „свързващата”, „съединяващата”, покровителката на брачното съединяване. Това е същата онази велика Богиня-майка от бронзовата епоха, изявяваща се като богиня на плодородието, възобновяващия се растеж, лова и носителка на лунното, женско начало. Другият бог, Арес, бил смятан от самите елини за бог-покровител на траките, а нашата земя била наричана в древните източници земя на Арес, защото тук живеели най-непобедимите воини. За тяхното мъжество се носели легенди, римляните пишели, че са по-издръжливи и здрави от тях самите, и че се калявали с утринна роса... Не случайно и най-предпочитани сред гладиаторите били именно тракийците, не е необходимо да напомням за Спартак... Дори едно от племената се казвало кикони, по името на един от многобройните синове на Арес! А мъжеството на траките според някои древни автори се дължало точно на вярата им в безсмъртието на душата...

Що се отнася до третия бог, богът на виното, дърветата и стадата Дионис - самите гърци го смятали за тракийски бог, а според Диодор Сицилийски той властвал не само тук, на Балканите, но завладял огромни пространства и именно той бил занесъл на индийците не само цивилизацията, но и виното!... Защото, както е известно, за траките най-важните ритуали били свързани именно с виното. Пиели го чисто, без да го разреждат с вода като гърците. И как иначе! За тях то символизирало Дионис и по този начин те поемали в себе си не просто някаква напитка, а кръвта на самия бог - не случайно в мита, като му разкъсали титаните тялото, от него потекла не кръв, а вино... Корените на това божество могат да се проследят и до остров Крит, където чрез символното си животно бик е бил въплъщение на сътворяващата сила.

И сега, вместо кратка почивка, ви предлагам откъс от „13 рози”, в който възможно най-достъпно искам да ви въведа в мита за тракийския вариант на Дионис – Загрей. Двете сестри-близначки са на посещение в Археологическия музей в София, където им предстои да направят важно откритие в Лапидариума, но преди това те разглеждат витрините с антични съдове:

„...- О! – възкликна изведнъж Мария, наведена над някаква яйцевидна ваза с много високо и тънко гърло. – Тук пише, че този лекит е намерен в некропола на Аполония и върху него са изобразени Елевзинските тържества!

- Това са Деметра и дъщеря й Персефона, нали? – върна се назад сестра й и се вгледа в рисунката. – О, виж само с каква любов е прегърнала дъщеря си!... А другите около тях кои са?

- Както са изредени, трябва да са Дионис, Триптолем, който е син на Деметра и бил научил хората как да отглеждат житото, после идват Хермес и младият бог Якхус. Този последният води церемонията по посвещаването в мистериите. Затова носи и факла. Смятан е за преродения Загрей.

- Този пък кой е?

- Орфическо божество – отвърна Мария с леко превъзходство в гласа. - Загрей бил малкият син на Персефона и Зевс, но ревнивата Хера пратила титаните да го унищожат докато си играел. Детето безуспешно се опитвало да избяга, приемайки различни образи, а те го настигнали, точно когато се бил превърнал в бик.

- Почнала си и ти да говориш като Елена! Говориш за бикове, сънуваш бикове... – малко троснато каза Магдалена. - И какво станало с този?

- Разкъсали го – понамръщи се сестра й, но продължи. – Разкъсали го на части и ги разпръснали по земята, като някои от тях изяли печени или сурови...

- Уф!

- Зевс не успял да се намеси навреме. Той поразил с мълния онези злосторници, после поръчал на Аполон да събере всичко, което останало от сина му. И като му донесли сърцето, то още биело. Погълнал го и го възродил...

- Как го възродил? Разказвай, де, защо млъкна? – зачуди се Магдалена, увлечена от разказа и забравяйки предишната си забележка.

- Според едни - дал живот на Дионис, като оплодил Семела веднага след поглъщането на сърцето, според други – накарал я нея да го погълне...

- От Елена ли научи всичко това?

- Че от кого другиго... Тя ми каза още, че ритуалите в тези мистерии представлявали тълкуване на мита за страданието или непризнаването на божеството. Затова дни на скръб се редували с дни на веселие, дори на разпуснатост. Разигравали се и страстите на бога.

- Защо ми звучи познато?

- Правиш паралел с Христовите страсти ли? – хвърли изпитателен поглед към сестра си Мария.

- Само аз ли виждам приликата с орфическите мистерии? Синът на върховния бог е преследван, погубен, възкресен... А пък и ти самата ми каза, че който бил посветен, се надявал след смъртта си да има жребий, различен от онзи на непосветените, и да пребивава във вечно блаженство... Замести онова погълнато сърце с „дух”, думичката „посветен” - с „вярващ”, и ще се получи интересен паралел! Та нали и Христос е проповядвал кръщение с Дух, влизане в Божието Царство, спасение на душите и вечен живот в блаженство, но само за тези, които приемат учението му и пазят вярата!

- Гледай да не те чуят онези, дето са ни по петите – засмя се Мария. – Ще им се прииска да върнат времето назад и да те изгорят като еретичка!”

Тук, по нашите земи, този Дионис-Загрей бил известен още като Сабазий, Свободния /или Либер на латински/. Тайнствената практика на тази религия била, разказва Макробий, по време на свещенодействие слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера т.е. през деня, и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта /отглас от общочовешката доктрина за дуализма на силите/. Той продължава със сведението, че в Тракия „слънцето и Либер баща са едно и също божество, което траките наричат Сабазий и го честват с великолепна религиозност.” Според Макробий траките наричали този бог още и Себадий, което е сходно, и го почитали в кръгъл храм...

Херодот също пише за прорицалище на върха на висока планина в Тракия, където се пазели и дървени плочки със свещените стихове на Орфей. У нас между впрочем има намерени изображения на Сабазий върху различни оброчни плочки. /И, което е най-интересното, ръцете му са вдигнати в благославящ жест, както е при християнството!/

Трябва обаче да се прави разлика между дионисиевите вакханалии, в които участвали всички, и строго посветителските, мистерийни орфически обреди. При първите се изпадало в транс от опиянението и те са широко известни – пиршества, на които се лее вино, а ентусиазмът е всеобщ, вихрят се свирни, танци... Има изображения от антични ритуални съдове на подобни оргиастични сцени, като най-често ги откриваме върху кратерите. Кратерът представлява камбановиден съд на столче във формата на голяма чаша с дръжки, висок около 40-50 см, в който гърците смесвали виното с вода. От едната страна могат да се видят извиващи се в танц полуголи и дори голи тела, свирещи на двуцевни флейти жени и дебнещи ги мъже с конски опашки отзад на телата си, пиршества, повече прилични на оргии - мъже с полусмъкнати дрехи са полегнали върху дълги, отрупани с възглавници легла, вдигнали в ръцете си чаши, а край тях пристъпват жени, другаде пък тичат менади, преследвани от сатири... Има писано много за вакханалиите и лудостта на вакханките: и антични автори /Еврипид/, и съвременни рисуват картина на препускащи през горите превъзбудени полуголи жени, нахвърлящи се на всичко, що е мъжко, жадни за кръв и плътски наслади... Опияняващият танц под синьото небе или край нощния огън разкрепостява и примирява човека със себе си и света. Вакхантът се е слял със самия Космос... Самият бог на виното Дионис, наричан от римляните още Бакхус и Либер, е кичен с имена като Шумният, Изстискващият сокове, Освобождаващият от грижи, Нощният... И когато той бива честван, няма нито смърт, нито Съдба, нито закони, всичко е сега, в мига, във водовъртежа от тела, страст и наслада, всичко е под знака на „свещеното безумие на Вакх”, както казва Омир.

Тук обаче стигаме до нещо важно и интересно. От обратната страна на кратерите има винаги почти една и съща сцена, странно контрастираща с предната: един или двама младежи в тоги стоят обърнати към друг, по-възрастен от тях мъж, като ученици пред своя учител. В ръцете си те често държат кръгъл предмет /плочка? питка?/, с начертани върху него знаци. Върху някои от тях се вижда ясно кръст с четири точки между раменете! Другаде има само части от този символ, сякаш художникът не го е познавал, а го е изобразявал според стигналата до него информация, къде по-пълна, къде по-оскъдна.

Но точно тази несигурност е разбираема. Защото за разлика от дионисиевото, орфическото посвещаване било лично и тайно, а обредното действие повече приличало на магия, молитвите им - на магически заклинания. „В първия случай участниците са тела, които се одушевяват в транса на ритуала, във втория те разполагат предварително със структурата душа–тяло. Представа за това в какво се е изразявало безкръвното орфическо жертвоприношение дава следното сведение от Платон: “Жертвите им за боговете били не животни, а питки и плодове, натопени в мед, и други подобни чисти жертви и се въздържали да ядат месо, понеже било неблагочестиво, и да оцапват божиите олтари с кръв.” Късните “Химни” на Орфей допълват картината със сведението за изгаряне на семена и кадене с благовонни треви. Каденето е не само очистително, но като жертвуването също и свързващо действие.” В тях има текстове с мистериален характер – особено отнасящи се до специални орфически, а и Дионисови посвещения и празнични действия (bakchika). Термините bakchika и orphika се употребяват в древните извори успоредно, а и посветеният в орфическите мистерии се нарича bakchos. /вж. Богдан Богданов, Орфей и древната митология на Балканите/

При тези ритуали се произнасяли определени формули във вид на припявания, с които се привиквали божествата, а според проф. Фол цялостният процес на посвещаването съдържал десет степени. /”Orphika Magika”/

Не се знае как точно е протичало самото тайнство, но от ритуалните предмети могат да се направят някои изводи. В Елевзинските мистерии, както вече стана дума /и за чийто основател, да напомним отново, се е смятал тракиецът Орфей!/, най-често се използвала кошница, съхраняваща тайните предмети, а някои изследователи казват, че може би те са повтаряли играчките, с които титаните подмамили малкия Загрей. Климент Александрийски ги изброява, но не уточнява какъв смисъл е бил вложен в тях.

В първата част стана дума за лабиринта, Минотавъра и нишката на влюбената Ариадна, изоставена от любимия Тезей, но открадната впоследствие от Дионис. На остров Крит са се провеждали и мистерийни шествия, кръгови танци по извивките на лабиринта, имало е култ към змията и бика... Дали загадъчният символ от кратерите не е онзи същият кръст, който видяхме вече в сърцето на лабиринта?...

Ще завърша отново с откъс от книгата ми „13 рози”:

„-...можеш ли например да се сетиш какво е символизирала шишарката? – попита Мария.

- Какво ли... С тази форма... Най-вероятно фалос!

- Да, сестричке, улучи... Защото е имало и пумпал, чиито овални очертания напомнят пък съответно женския орган, а въртеливото движение отговаря на мита за сътворението... Изобщо не са играчки, както виждате! Освен това имало златни ябълки, топка, кокаляни зарове, огледало, къс червена вълна. Все предмети, използвани при правене на магически заклинания. Някаква роля е играело и колелото, което при любовната магия направо е незаменимо... То пък изобщо е било един от основните символи, защото и танцът бил в кръгово движение! Свързано е с вярването, че така посвещаваният ще бъде не само по-добре запознат с мистерията на цикъла живот-смърт-живот в отвъдното, но ще бъде подпомогнато и възкръсването му след смъртта...

- Танцът на лабиринта! – плесна с ръце Магдалена, а очите й възторжено заблестяха.

- И аз така си помислих... – кимна примирено Мария, отказала се да възпира изблиците на сестра си. - Защото този танц най-добре изразява основното в орфизма – човек е свързан със света и е част от цялостния неспирно възобновяващ се кръговрат. Идеята за пътуването на душите, за отвъдното блаженство и разделянето на хората на два вида – мнозината, които няма да го изпитат, и малцината посветени, които са избрани да получат посмъртно спасение в края на тези прераждания – е негръцка, чужда на демократичния елински мироглед, макар и да е приета впоследствие от Платон. Орфиците са вярвали, че човек се състои от смъртно и безсмъртно начало, защото самата душа според тях била рожба на земното и небесното. Нали помните легендата за Загрей? Именно този мотив - за създаването на човека и за двойнствената му природа, е най-оригиналният момент в орфизма! Човешкият род възникнал от пепелта на самите титани, които Зевс за наказание поразил с мълния. Тази пепел съдържала и частите на божественото чадо, Загрей, когото те били изяли. Оттук и възможността за посветения, който е въведен в тайната на прераждането, да се откопчи от плена на земния, материалния свят на титаничната си съставка, заради която безсмъртната му душа е затворена в тялото като в гробница, и да стане след смъртта си бог. Да се върне към божествената си същност...”

Според проф. Александър Фол тракийският орфизъм е възглед със световно актуално значение и днес. Това е идеята за вложените в човека сила, които ако се потърсят, подхранят и разгърнат, ще му помогнат да напредне сам, да се развие и да стане по-добър. Гръцкият начин на мислене не допуска идеята за безсмъртие на човека въобще, безсмъртни са само боговете. В орфизма обаче идеята за безсмъртието е централна. Вярата в безсмъртието се свързва с вътрешното израстване на човека или както казва проф. Фол: “безсмъртие на интелектуалната енергия като част от космическата”.

Забележка: Целта на този материал не е да се вникне с подробности в соларно-хтоничната същност на Дионис-Загрей. Тук се постарах само да набележа някои моменти с оглед на по-нататъшните ми разсъждения, без да затруднявам читателя-неспециалист с характерни термини като „пайс” /чедо и служител/, „паредър” /съпрестолник на Богинята – майка/, доктринален цикъл, бинарни опозиции и др. Повече за тракийския Дионис – в споменатите по-горе източници /препоръчително трудовете на Ал. Фол/, както и в много други. Най-пространното свидетелство върху Загреевата митология на латински език е “За грешката на езическите религии” на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн.

Следва продължение: 4.За Никейския събор, секса и "лъжливото знание, наречено Гносис"

Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на http://www.nikoldaneva.com/

Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница.

http://www.trud.cc/

http://www.liternet.bg/

Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.

1.За Лабиринта, Минотавъра и кръста

Всички знаят какво представлява един лабиринт. Или си мислят, че знаят.

За повечето хора това е объркано място с преплетени проходи и разклонения, където за правилната посока на пътя непрекъснато трябва да се прави избор. Изборът при това е от няколко възможности, и ако не се намери единствено вярната, не може да се излезе от него.

За някои представата за лабиринта се изчерпва с картинките от забавните страници на вестниците, където симпатични фигурки като котка или магаре, дълбокомислено застанали на входа, трябва да открият през плетеницата от коридори пътя към единия от многото изходи, където ги чака съответно мишка или купа сено.

Други при думата „лабиринт” си спомнят мита за Тезей, бикоглавия Минотавър и нишката на влюбената Ариадна, с чиято помощ героят намира обратния път, след като е сразил чудовището - срамен плод на греховна любов, затворено в дълбините на страховито съоръжение, построено от Дедал, а инвенциите от цялата тази символика са толкова, колкото са и тълкувателите.

Символът се свързва със смъртта, която дебне в сърцевината на лабиринта, с пътя през него, задължително съпроводен от неведоми опасности, както и с постигането на магически сили. В нашето съвремие Лабиринтът има двояко значение – космическо и еротично. Първото е отражение на схващането за загубването на духа в процеса на създаването на материалния свят, а второто е израз на всичките ни вековни страхове от грехопадението. Съответно и излизането от Лабиринта е вид възвръщане към духовните ценности.

Творческото въображение на писателите пък изгражда образи на лабиринта ту като оплетен замък или подземие, ту като кошмарен град, сън, пътуване и какво ли още не, при които се търси или някакъв смисъл в центъра, или изход от абсурда…

Такава е, най-общо казано, съвременната представа за лабиринта – един сложен и многопластов символ за обърканост, с произтичащата от конфигурацията му проблематика на избора, който правим в живота, за свободната воля, както и за мястото на човека в един недружелюбен, дори враждебен за индивида, объркан свят.

Не са много обаче тези, които знаят, че тази представа се е наложила едва през Ренесанса, когато започват да се изграждат парковите лабиринти. Първоначално тези градински лехи възникват като чисто флорални шарки и мотиви, изграждани от цветя в близост до някоя дворцова тераса, за да бъдат „обхождани” само с поглед. После, вече през късния Ренесанс в Италия, а с идването на барока и в останалите страни на Европа, настъпва промяна и в структурата на подобните паркови насаждения. Чрез плетеницата от алеи, разделени с непроходими прегради, се постига освен нов вид забавление и една чисто физическа интерпретация на внушението за свободата на човешката воля, за нейната независимост от съдбата, както и за отговорността на всекиго не само за избора му, но и за всичко, ставащо в света, и която отговорност не може вече да бъде прехвърлена единствено върху Бог или върху безлична съвкупност от причини. Нов вид отговорност - за собствените грешки и заблуди. Може би затова и немската дума Irrgarten за този вид лабиринти е значително по-точна. В буквален превод Irrgarten означава Градина на заблудите, на лъжливите илюзии...

Но ако тази представа за лабиринта се е наложила едва през Ренесанса с настъпването на новото мислене, обърнато вече не толкова към Бога, колкото към човека като действаща и творческа личност, то как тогава са го възприемали по-рано?

Ето нещо важно, което трябва да се запомни: Средновековието, с неговата хилядолетна традиция в схоластиката, не познава многоходовите лабиринти! Тогава е бил известен само едноходовият лабиринт, а най-предпочитан вид бил този, който сега наричаме класически или критски. Бил е „на мода” още в античността. Както е известно, има запазени великолепни образци от мозаечни лабиринти в различни римски вили. Характерно за тях е, че представляват геометрична конфигурация от начертани коридори, през които въображаемо се минава по един-единствен път, извит и сменящ непрекъснато посоката си, ту отдалечавайки се от центъра, ту приближавайки се, но без разклонения и без възможности за избор. С един единствен вход-изход. И именно този тип лабиринти наследява като фигура Средновековието!

С приемането на християнството обаче смисълът му е променен /това не е необичайно явление, не е нужно да се спираме по-подробно на факта, че така се постъпва и с други езически символи и ритуали/ - и той е използван от Църквата вече не като друго, а като алюзия за ада, от който има един-единствен път на спасение, пътят на вярата.

Ще спомена например една Библия от ХІV век, в която има рисунка на класически лабиринт. Този пергаментен манускрипт е по-известен с името Библия на Фархи. В нея илюстраторът е изобразил древния Йерихон, ограден със седем стени и шест коридора, със затворени в долния край врати и означена в червено „нишката на Ариадна”, водеща към сърцето на лабиринта, където е непристъпният Божи град.

Такива изображения е имало и в други средновековни западни Библии, като всичките тъй наречени юдейски лабиринти тип „Йерихони” са били задължително със седем зида, олицетворяващи градските стени, но винаги от видоизменен критски тип и вход отдолу /входът отгоре е бил присъщ на византийските образци/, а в центъра схематично е бил изобразяван самият Йерихон. Разбира се, градът никога не е бил обкръжен със седем стени, но е съществувало предание, че той трябвало да бъде обиколен седем пъти, за да бъде възможен достъпът до него, като наличието именно на тази конфигурация може да бъде обяснено с древните й езически корени и приписваното й магическо въздействие...

А ако някой е чувал за старинните ръкописи-лабиринти, нека има предвид, че те също се появяват значително по-късно – не през Средновековието, а във времената на барока, и представляват не сбор от отделни страници, а изкусно съставен върху един лист текст, оформен в редове, извити във формата на лабиринт, най-често едноходов!

Все пак държа да отбележа, че в западната средновековна традиция тази фигура е представлявала преди всичко символ на грешния свят, нуждаещ се от изкупление. Що се отнася до катедралата в Шартр и мозаечния едноходов лабиринт на пода й – той е от по-нов тип, цел е от векове на много поклонници, и всеки е в правото си да го тълкува според разбиранията си – дали като път към Бога и Божието царство чрез силата на вярата, дали като пътя на спасението на безсмъртната ни душа чрез изкуплението, наложено заради греховността на човешката природа, или пък като някакво скрито познание, каквито предположения също има...

И така, видяхме, че Средновековието макар да трансформира представата за лабиринта, всъщност го наследява от късната античност, която го е използвала предимно като декоративен елемент, тъй като също с вековете е променила значението му. Пътувайки назад във времето, стигаме до разцвета на Римската империя. Ето някои образци от мозайки по подове в римски вили:

1.Piadena, Италия, 25-50 г. сл.Хр., с умиращия Минотавър в центъра;

2.Blois, Франция, 200-250 г.;

3.Aventicum, Швейцария, 250 г., С рог на Минотавъра и ласото на Тезей в центъра. Както сами можете да се убедите, пътят в тези лабиринти не дава възможност за избор, той е само един.

Римляните в своето културно развитие дължат много на Елада, от която научават и мита за лабиринта. Откъде обаче е наследила самата класическа античност представата за лабиринта? Трябва да се върнем още по-назад, в зората на европейската култура.

Сред археологическите находки, свързани с минойската цивилизация /за неисториците ще напомня, че тя НЕ Е гръцка, защото гръцките племена се появяват на полуострова значитетелно по-късно/, и считана засега за първата в Европа, има едно интересно откритие. На остров Крит, недалеч от древния град Кносос, има площадка за ритуални танци, покрита с мозайка, изобразяваща едноходов лабиринт, допълнен със сцени с еротичен характер... Дали първоначално лабиринтът е бил използван главно за инициации, дали с негова помощ са се извършвали най-вече обредни ритуали, или пък е служил на жреците като вид календар за определяне на движението на планетите – това са все въпроси, на които няма даден еднозначен отговор. Ясно е обаче едно - неговото въздействие върху живота на древните е било голямо. Иначе нямаше да оцелее през вековете.

Може да изглежда странно, но първите лабиринти се появяват още през неолита, отпреди 5000 години, като са пръснати по цялото северно полукълбо. Ето примери:

северна Англия /3300 пр.Хр./,

                                       

Египет /2300 пр.Хр./, макар в случая да имаме по-скоро меандри плюс ъгловати спирали,

Ирландия /известният Hollywood Stone/.

Подобни лабиринти са чертали както индианците хопи, обитаващи територии в югозападната част на Северна Америка, почитайки чрез тях Майката Земя, така и племената, населяващи планините в Азия – открити са скални рисунки в Сирия, Индия, Афганистан, открити са глинени асирийски плочки с изображение на едноходов лабиринт, има ги в цяла Европа /от Средиземноморието, през Франция, Испания, Португалия, та чак до Великобритания/, има предания, че дори самите египтяни в най-дълбока древност са разполагали с подземен лабиринт, за него пишат Страбон, Херодот и Плиний, а откритите йероглифи служат като потвърждение...

И така, връщайки се назад във времето, стигаме до въпроса как всъщност е изглеждал той -  класическият лабиринт, най-първият, известен още като Критски заради свързания с него мит, и чието изображение откриваме върху критски монети от V-ІV век пр.Хр., като паралелно с тях вървят в оборот и монети със стилизирана свастика, Минотавър и бича глава.

Отляво виждате два образеца на сребърни монети от Кносос.

Забелязвате ли приликата с картинката от Библията на Фархи?

Но ако първият – Критският! - лабиринт е бил едноходов, защо му е била тогава необходима на Тезей нишката на Ариадна? За да излезе от място, където няма как да се заблуди ли?! Какво пропускаме в тълкуванието на този мит? Какво е било първоначалното внушение на този символ? Откъде идва името „лабиринт” - от двойната секира „лабрис”, свещен култов предмет в крито-минойската цивилизация, или пък предгръцката дума „лабиринтос” по-скоро е понятие за камък? И защо древните са възприемали преминаването през лабиринта като акт на инициация в процеса на придобиване на безсмъртие?

От друга страна, един анализ на структурата му показва, че в сърцето на всеки лабиринт се крие кръст, а самата конфигурация /както са установили изследователите му/ се получава чрез спиралоподобно свързване в определен ред на върховете му с отстоящите в четирите равнини точки, ето как:

                    

А най-опростеният вариант на лабиринта се получава тогава, когато за изходна матрица се вземе само кръст с четири точки между раменете. Всеки може сам да се убеди в това. И макар понякога кръстът да се свива до Y, принципът на изграждане е същият, а резултатът е сходен. В тази светлина на разсъжденията навлизаме вече в символиката на кръста, свастиката, спиралата, кръга – все древни, почти магически символи...

Как се вплитат те в цялостната символика на лабиринта?

Спиралата е много сложен символ, олицетворяващ нарастването и намаляването на слънцето, кръговрата на сезоните, растежа и натрупването, движението от раждане към смърт... А тук имаме цели две вплетени една в друга спирали! Получава се послание за сливане на слънчевото и лунното, за велика творческа сила, от която се ражда целият свят.

Имаме кръст, но имаме и върхове на квадрат, означен с точките. Четворката от своя страна е символ на равновесието в света – четирите посоки, четирите основни елемента огън и вода, въздух и земя... Квадратът е земното, материалното, устойчивото. Развихме тази конструкция, като съединихме с части от кръг върховете и точките. Кръгът пък означава небесната сфера, безкрайната Вселена, първоначалното съвършенство. Но тук имаме и седем купола, като седемте известни на древните хора планети, целият макрокосмос... Изобщо цифрата седем е най-всеобхватната в символично отношение: това е самото съвършенство – лично и всеобщо... Седем се получава, като към четворката, която е плътта, се прибави тройка, а тя означава както божественото, така и душата. И резултатът е синтез на видимото и невидимото, на преходното и духовното.

Тук е моментът да се запитаме: не сме ли изправени пред едно непреходно послание? Дали да не се вслушаме в него, може пък да научим нещо отдавна забравено... Или поне да си припомним значението на този кръст в сърцевината на лабиринта – символ на единението на двете начала, мъжкото и женското, на тяхната равнопоставеност и задължителност, за да има хармония и равновесие... Може ли този кръст с точките да е нещо като код за лабиринта, който се състои от две спирали – мъжка и женска, нещо като матрица на живота? Не е нужно да се рисува цялата фигура, която е доста сложна, и само посветените ще знаят за какво става дума...

Това бе част от въпросите, които си задавах, когато преди три години започнах работа над третата си книга. До какви отговори стигнах – на това ще се спра в следващите материали, а тук прилагам кратък откъс от моята книга „13 рози”:

„...- О, да! Виждам! – зарадва се Магдалена. – Виждам, че всеки лабиринт представлява всъщност кръст, ограден от окръжности...

- При това чрез спираловидно движение... – допълни Мария, като си взе обратно листчето и се загледа съсредоточено в рисунката на Елена.

- Да. Кръст в кръг – това е колелото на вечната промяна. Както виждате - все универсални символи на пространството и времето, мъжкото и женското, земното и небесното... - каза Александър. - Всички противоположности, вплетени в едно, като свита на кълбо змия... Ако обхождаш един такъв лабиринт, ще извървиш максимално дълъг път от началото до края, без да стъпиш два пъти на едно и също място.

- Като навито въже е... Въже към небето, на което като бисери са нанизани различни светове... Една извивка - един свят... Мистерия! – въздъхна Магдалена. – Сега разбирам още по-добре, Алекс. Това не само е матрица, това е самата мистерия на живота!

- Но и на смъртта... И на прераждането... Струва ти се лесно да минеш по тези коридори, не е нужно да правиш избор, не си изправен никъде на кръстопът... – някак отнесено заприказва Мария, като движеше ръката си по извивките на линиите. – Пътят е само един, но простотата му е илюзия. Това е като слизане в подземното царство, в отвъдното... Не знаеш какво те чака там, но не можеш да му избягаш. Трябва да вървиш, да се примириш с това, че пътуването ти е дълго и лъкатушно. Че ту се приближаваш, ту се отдалечаваш... Вървиш все по-навътре и по-навътре - към Центъра, към създаването на света, към просветлението и съвършенството, към Рая... И когато стигнеш там, разбираш, че си вървял към среща със самия себе си... И тогава трябва да се обърнеш – като ръкавица, при която външното става вътрешно... Стигнал си собственото си дъно, най-дълбоките кътчета на душата, извадил си ги на светло... Дали ти харесват? Дали не си ужасен от срещата със самия себе си и малкия Минотавър, спотаил се вътре, във вътрешния ти лабиринт? Или си удовлетворен от постигнатото? Никой не знае предварително... Може да ти хареса там, на дъното – защитен си като в утроба... Но и да искаш, не можеш да останеш, чака те обратният път. Поемаш по него... Но вече всичко е огледално, а излизането е още по-трудно. Ще имаш ли сили? Няма ли да изгубиш себе си из тези коридори, изяден от собствения си Минотавър?... Вървиш и преживяното от теб е като откровение, божествено откровение... Докоснал си се до кръговрата на времето, на преражданията, до най-съкровената тайна на безсмъртната си душа, която в този кръговрат е водена само от червената нишка на любовта... И разбираш тогава, че това е самата Вечност... Времето, което обхваща и подрежда в пространството всичко, що е видимо и невидимо... И безвремието, което няма нито начало, нито край, но разрушителната му сила е възпирана от нашата любов, вдъхната ни от самия Създател... Докоснал си се до Бога...”

Целта на този материал не е да прави пълен анализ на символа „лабиринт” –нито като фигура с определена структура, нито като митологичен или литературен образ. По темата има много изследвания от най-различни автори. Тук аз се постарах в най-сбит вид и възможно най-достъпно да посоча само някои основни моменти от историческото му развитие и промените в тълкуванието му с оглед на следващите ми разсъждения. А най-важно от всичко е да се запомни наличието на онзи кръст с точките в сърцето на лабиринта.

Следва продължение: 2.За мистериите, двете богини и Тайната

Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на  http://www.nikoldaneva.com/

Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница, например:

http://www.trud.cc/

http://www.liternet.bg/

Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.

„13 рози” - шифърът на кръста

„13 рози” е роман-лабиринт: слабият среща страховете си, единствено любовта е нишката, която показва пътя. Следвайте я, и ще излезете от лабиринта...

„13 рози” не е роман за забавление. Нито е четиво за приспиване. В този роман има голямо количество информация, и още докато го пишех, срещах упреци от моите близки в тази насока. Желанието ми да погледна към зараждането на християнството по един неконвенционален начин предизвикваше съмнения, възникваха въпроси нужно ли е в днешния ни ден да се връщаме толкова назад, за да осмисляме по какви пътища е минала вярата ни, преди да стане това, което всички познаваме, и защо в началото християнството е било по-различно от наложената за него представа? Не всеки ще намери време и желание да научи каква е била същността на гностицизма и защо е бил толкова опасен за Църквата, какво са представлявали мистериите, кой ги е основал и какъв тласък са дали за оформяне на онази прослойка от просветени /и просветлени!/, които дори и след забраната им продължили да съхраняват тайното познание, придобито в тях, преминавайки в сянката на най-различни тайни общества? Не всеки ще бъде склонен да се запита дали Исус не е проповядвал нещо по-различно и дали учението му не е било изопачено от ранните отци в угода на едно съсловие, присвоило си правото да владее над умовете и имотите на хората, какво е чертал на пода в Храма, когато му довели блудницата, какво всъщност се крие зад думите му, отправени към самарянката край кладенеца, защо върху стари православни епитрахили и икони има кръст с четири точки между раменете, и защо същия този кръст може да се види върху оброчни плочки от Странджанския край, върху картини, свързани с розенкройцерите, и, което е най-странно - същия този кръст откриваме върху античните съдове за вино, наречени „кратери”, където има изобразени тайни посветителски обреди... И защо, в крайна сметка, приликата между Исус и Орфей е била тъй кристално ясна в съзнанието на ранните християни, и така недвусмислено „забравена” през вековете, та едва отпреди петдесетина години започна да се говори малко по-смело за нея, вече без обичайната богословска трактовка за Добрия пастир?...

Ако вече ви се вижда прекалено сложно, не се плашете. Стремежът ми в романа беше да поднеса историческите факти максимално понятно за всеки, дори с риска да казвам понякога христоматийни неща, известни може би на мнозина. Това почти ученическо въвеждане в материята и фактите се наложи от неконвенционалните заключения, до които стигах в резултат на анализа ми, и които мои изводи просто щяха да увиснат, ако поне някой от фактите не беше предварително разположен на мястото си във верижката от следващи едно след друго доказателства в подкрепа на тезата ми. Навсякъде в романа са посочени източниците, а тезите ми са представени така, че читателят да може сам да ги разграничи от фактите, без да се чуди кое е истина неопровержима, и кое – авторски предположения. И за да бъде по-интересно, вплетох всичките тези разсъждения в една интрига с преследване, любов, омраза и открития, които осмислят живота на героите ми, тръгнали по дирите на кръста с четирите точки. В настоящата книга съм събрала именно по-значителното от теоретичната част на „13 рози”, като за да бъда още по-ясна, съм включила и допълнителен материал, и цитати от самия роман. Последното се наложи заради факта, че за да напиша един абзац понякога ми се е налагало да прочета няколко книги, и едва ли бих могла по-синтезирано да представя нещата, отколкото вече съм го направила в романа.

И преди да пристъпя към конкретните разсъждения по така заявените теми, ще разкажа накратко как всъщност стигнах до тях. Бях завършила втория си роман /„Черната котка”/ и, пребивавайки още на „магическа” вълна, исках да я изследвам по-задълбочено. По-точно, исках чрез конкретни случки да проследя как се е променяло през вековете отношението към магьосниците. По идея новата книга трябваше да съдържа три преплитащи се сюжетни линии, в които да съпоставя различното възприемане на магическото и неговите носители в древността, през годините на ужасяващия Лов на вещици, и в наши дни. След проучване на различни епохи и общества се спрях върху два исторически периода: крито-минойската цивилизация от ХVІ век пр.Хр. и Свещената Римска Империя /както се е наричала тогава Германия/ от края на ХVІ век сл.Хр. Локализирах и местата на действие: Дворецът в Кносос на остров Крит и град Трир, най-старият град в югозападната част на днешна Германия, известен по онова време още като „гнездо на магьосници” /завършила съм Немската гимназия в София и възможността да чета необходимите ми материали в оригинал не беше никак за пренебрегване/. Имах и героите, които вече бях въвела в първите ми два романа. Сега те щяха да действат като исторически проекции на самите себе си, преживявайки една и съща история на любов, омраза и отмъщение през различните епохи. Ако искате, приемете го и като прераждане, но това не е задължително...

Какво стана със замисъла ми? Трансформира се като след махване с магическа пръчица, попаднала в ръцете на чирака-магьосник, който иска едно, а получава друго...

Първата сюжетна линия /условно наречена „критска”/ се разви в самостоятелно произведение – не достатъчно голямо за отделен роман, но твърде обемисто за планираната приблизително една трета от цялото произведение, което заради зададения тон щеше да набъбне до непоносимост. Продължих обаче в избраната посока. Заради интереса ми към темата втората сюжетна линия направо се превърна в отделна книга, нарекох я „Трите вещици”, която още тогава беше одобрена от издателството. Но тя стоеше някак нелогично след „Черната котка”, не ставаше ясно, че това са същите герои, разплитащи през пластовете на времето своите отношения, а темата за Лабиринта нямаше своята предистория... ето защо реших да не я издавам преди да й дойде редът.

От проучванията ми обаче, свързани с отношението на Църквата към тъй наречените вещици, се промени и отношението ми към самата религия, която дотогава възприемах като мнозинството българи – с уважение към църковните тайнства, но без да влиза в ежедневието ми, като в сърцето си пазех специално кътче за Исус, Богородицата и някои молитви, без при това да съм вярваща. Така от въпросите, които си задавах, се роди романът „13 рози”, който излезе като трета книга от вече оформилата се поредица. А първоначалният ми замисъл за трите преплитащи се сюжетни линии се промени – линиите останаха две, ”критската” и съвременната. Романът е готов и носи заглавие „Заклинанието”. Тогава вече съвсем логично ще дойдат след него и „Трите вещици” като завършек на поредицата.

Междувременно от историческите „разкопки”, които проведох в купищата литература по темата, се очерта и ме привлече интересна връзка, върху чиято основа е изграден сюжетът на „13 рози”. Тя отчасти е известна на мнозина от интересуващите се и може да бъде проследена в следния ред: Елевзинските мистерии - Орфей и орфизъм - паралелът между Исус и Орфей - гностицизмът в ранното християнство - българските ариани – богомилите и влиянието им върху катарите. Новото в тази връзка идва от някои мои предположения, чието начало тръгна именно от наличието на енигматичния кръст с четирите точки, който на пръв поглед се среща на абсолютно несвързани помежду си места...

Това, което ще прочетете, ще ви накара може би да се замислите в какво точно вярвате, ако сте вярващ християнин, или ще ви даде повод да преосмислите нуждата от вяра, ако не сте религиозни. Моят скромен опит може би ще бъде отречен от сериозните учени и в най-добрия случай подминат с мълчание от Църквата като пакостно богохулство /един поп чрез Интернет дори ме анатемоса.../, но тази книга в никакъв случай не е опит за „богоборчество”, нито сбор от налудничави твърдения. Както сами ще се убедите, всяка хипотеза е подкрепена с факти. Дали ще я приемете или не – изборът е ваш. Но във всеки случай ще имате база за разсъждения, и ако обичате да мислите самостоятелно, а не чрез натрапени в общественото съзнание клишета, и ако заедно с мен почувствате радостта от откривателството, дори да е в друга посока, моята задача ще бъде изпълнена.

Предлагам ви едно пътуване из коридорите на лабиринта, където всяка извивка носи нова тема и възможности за нова гледна точка.


Следва продължение: 1.За Лабиринта, Минотавъра и кръста