неделя, 6 декември 2009 г.

1.За Лабиринта, Минотавъра и кръста

Всички знаят какво представлява един лабиринт. Или си мислят, че знаят.

За повечето хора това е объркано място с преплетени проходи и разклонения, където за правилната посока на пътя непрекъснато трябва да се прави избор. Изборът при това е от няколко възможности, и ако не се намери единствено вярната, не може да се излезе от него.

За някои представата за лабиринта се изчерпва с картинките от забавните страници на вестниците, където симпатични фигурки като котка или магаре, дълбокомислено застанали на входа, трябва да открият през плетеницата от коридори пътя към единия от многото изходи, където ги чака съответно мишка или купа сено.

Други при думата „лабиринт” си спомнят мита за Тезей, бикоглавия Минотавър и нишката на влюбената Ариадна, с чиято помощ героят намира обратния път, след като е сразил чудовището - срамен плод на греховна любов, затворено в дълбините на страховито съоръжение, построено от Дедал, а инвенциите от цялата тази символика са толкова, колкото са и тълкувателите.

Символът се свързва със смъртта, която дебне в сърцевината на лабиринта, с пътя през него, задължително съпроводен от неведоми опасности, както и с постигането на магически сили. В нашето съвремие Лабиринтът има двояко значение – космическо и еротично. Първото е отражение на схващането за загубването на духа в процеса на създаването на материалния свят, а второто е израз на всичките ни вековни страхове от грехопадението. Съответно и излизането от Лабиринта е вид възвръщане към духовните ценности.

Творческото въображение на писателите пък изгражда образи на лабиринта ту като оплетен замък или подземие, ту като кошмарен град, сън, пътуване и какво ли още не, при които се търси или някакъв смисъл в центъра, или изход от абсурда…
Такава е, най-общо казано, съвременната представа за лабиринта – един сложен и многопластов символ за обърканост, с произтичащата от конфигурацията му проблематика на избора, който правим в живота, за свободната воля, както и за мястото на човека в един недружелюбен, дори враждебен за индивида, объркан свят.

Не са много обаче тези, които знаят, че тази представа се е наложила едва през Ренесанса, когато започват да се изграждат парковите лабиринти. Първоначално тези градински лехи възникват като чисто флорални шарки и мотиви, изграждани от цветя в близост до някоя дворцова тераса, за да бъдат „обхождани” само с поглед. После, вече през късния Ренесанс в Италия, а с идването на барока и в останалите страни на Европа, настъпва промяна и в структурата на подобните паркови насаждения. Чрез плетеницата от алеи, разделени с непроходими прегради, се постига освен нов вид забавление и една чисто физическа интерпретация на внушението за свободата на човешката воля, за нейната независимост от съдбата, както и за отговорността на всекиго не само за избора му, но и за всичко, ставащо в света, и която отговорност не може вече да бъде прехвърлена единствено върху Бог или върху безлична съвкупност от причини. Нов вид отговорност - за собствените грешки и заблуди. Може би затова и немската дума Irrgarten за този вид лабиринти е значително по-точна. В буквален превод Irrgarten означава Градина на заблудите, на лъжливите илюзии...

Но ако тази представа за лабиринта се е наложила едва през Ренесанса с настъпването на новото мислене, обърнато вече не толкова към Бога, колкото към човека като действаща и творческа личност, то как тогава са го възприемали по-рано?

Ето нещо важно, което трябва да се запомни: Средновековието, с неговата хилядолетна традиция в схоластиката, не познава многоходовите лабиринти! Тогава е бил известен само едноходовият лабиринт, а най-предпочитан вид бил този, който сега наричаме класически или критски. Бил е „на мода” още в античността. Както е известно, има запазени великолепни образци от мозаечни лабиринти в различни римски вили. Характерно за тях е, че представляват геометрична конфигурация от начертани коридори, през които въображаемо се минава по един-единствен път, извит и сменящ непрекъснато посоката си, ту отдалечавайки се от центъра, ту приближавайки се, но без разклонения и без възможности за избор. С един единствен вход-изход. И именно този тип лабиринти наследява като фигура Средновековието!
С приемането на християнството обаче смисълът му е променен /това не е необичайно явление, не е нужно да се спираме по-подробно на факта, че така се постъпва и с други езически символи и ритуали/ - и той е използван от Църквата вече не като друго, а като алюзия за ада, от който има един-единствен път на спасение, пътят на вярата.

Ще спомена например една Библия от ХІV век, в която има рисунка на класически лабиринт. Този пергаментен манускрипт е по-известен с името Библия на Фархи. В нея илюстраторът е изобразил древния Йерихон, ограден със седем стени и шест коридора, със затворени в долния край врати и означена в червено „нишката на Ариадна”, водеща към сърцето на лабиринта, където е непристъпният Божи град.

Такива изображения е имало и в други средновековни западни Библии, като всичките тъй наречени юдейски лабиринти тип „Йерихони” са били задължително със седем зида, олицетворяващи градските стени, но винаги от видоизменен критски тип и вход отдолу /входът отгоре е бил присъщ на византийските образци/, а в центъра схематично е бил изобразяван самият Йерихон. Разбира се, градът никога не е бил обкръжен със седем стени, но е съществувало предание, че той трябвало да бъде обиколен седем пъти, за да бъде възможен достъпът до него, като наличието именно на тази конфигурация може да бъде обяснено с древните й езически корени и приписваното й магическо въздействие...
А ако някой е чувал за старинните ръкописи-лабиринти, нека има предвид, че те също се появяват значително по-късно – не през Средновековието, а във времената на барока, и представляват не сбор от отделни страници, а изкусно съставен върху един лист текст, оформен в редове, извити във формата на лабиринт, най-често едноходов!

Все пак държа да отбележа, че в западната средновековна традиция тази фигура е представлявала преди всичко символ на грешния свят, нуждаещ се от изкупление. Що се отнася до катедралата в Шартр и мозаечния едноходов лабиринт на пода й – той е от по-нов тип, цел е от векове на много поклонници, и всеки е в правото си да го тълкува според разбиранията си – дали като път към Бога и Божието царство чрез силата на вярата, дали като пътя на спасението на безсмъртната ни душа чрез изкуплението, наложено заради греховността на човешката природа, или пък като някакво скрито познание, каквито предположения също има...
И така, видяхме, че Средновековието макар да трансформира представата за лабиринта, всъщност го наследява от късната античност, която го е използвала предимно като декоративен елемент, тъй като също с вековете е променила значението му. Пътувайки назад във времето, стигаме до разцвета на Римската империя. Ето някои образци от мозайки по подове в римски вили:

1.Piadena, Италия, 25-50 г. сл.Хр., с умиращия Минотавър в центъра;








2.Blois, Франция, 200-250 г.;










3.Aventicum, Швейцария, 250 г., С рог на Минотавъра и ласото на Тезей в центъра. Както сами можете да се убедите, пътят в тези лабиринти не дава възможност за избор, той е само един.

Римляните в своето културно развитие дължат много на Елада, от която научават и мита за лабиринта. Откъде обаче е наследила самата класическа античност представата за лабиринта? Трябва да се върнем още по-назад, в зората на европейската култура.

Сред археологическите находки, свързани с минойската цивилизация /за неисториците ще напомня, че тя НЕ Е гръцка, защото гръцките племена се появяват на полуострова значитетелно по-късно/, и считана засега за първата в Европа, има едно интересно откритие. На остров Крит, недалеч от древния град Кносос, има площадка за ритуални танци, покрита с мозайка, изобразяваща едноходов лабиринт, допълнен със сцени с еротичен характер... Дали първоначално лабиринтът е бил използван главно за инициации, дали с негова помощ са се извършвали най-вече обредни ритуали, или пък е служил на жреците като вид календар за определяне на движението на планетите – това са все въпроси, на които няма даден еднозначен отговор. Ясно е обаче едно - неговото въздействие върху живота на древните е било голямо. Иначе нямаше да оцелее през вековете.
Може да изглежда странно, но първите лабиринти се появяват още през неолита, отпреди 5000 години, като са пръснати по цялото северно полукълбо. Ето примери:


северна Англия /3300 пр.Хр./,


                                       
Египет /2300 пр.Хр./, макар в случая да имаме по-скоро меандри плюс ъгловати спирали,



Ирландия /известният Hollywood Stone/.

Подобни лабиринти са чертали както индианците хопи, обитаващи територии в югозападната част на Северна Америка, почитайки чрез тях Майката Земя, така и племената, населяващи планините в Азия – открити са скални рисунки в Сирия, Индия, Афганистан, открити са глинени асирийски плочки с изображение на едноходов лабиринт, има ги в цяла Европа /от Средиземноморието, през Франция, Испания, Португалия, та чак до Великобритания/, има предания, че дори самите египтяни в най-дълбока древност са разполагали с подземен лабиринт, за него пишат Страбон, Херодот и Плиний, а откритите йероглифи служат като потвърждение...

И така, връщайки се назад във времето, стигаме до въпроса как всъщност е изглеждал той -  класическият лабиринт, най-първият, известен още като Критски заради свързания с него мит, и чието изображение откриваме върху критски монети от V-ІV век пр.Хр., като паралелно с тях вървят в оборот и монети със стилизирана свастика, Минотавър и бича глава.
Отляво виждате два образеца на сребърни монети от Кносос.

Забелязвате ли приликата с картинката от Библията на Фархи?

Но ако първият – Критският! - лабиринт е бил едноходов, защо му е била тогава необходима на Тезей нишката на Ариадна? За да излезе от място, където няма как да се заблуди ли?! Какво пропускаме в тълкуванието на този мит? Какво е било първоначалното внушение на този символ? Откъде идва името „лабиринт” - от двойната секира „лабрис”, свещен култов предмет в крито-минойската цивилизация, или пък предгръцката дума „лабиринтос” по-скоро е понятие за камък? И защо древните са възприемали преминаването през лабиринта като акт на инициация в процеса на придобиване на безсмъртие?

От друга страна, един анализ на структурата му показва, че в сърцето на всеки лабиринт се крие кръст, а самата конфигурация /както са установили изследователите му/ се получава чрез спиралоподобно свързване в определен ред на върховете му с отстоящите в четирите равнини точки, ето как:

                    

А най-опростеният вариант на лабиринта се получава тогава, когато за изходна матрица се вземе само кръст с четири точки между раменете. Всеки може сам да се убеди в това. И макар понякога кръстът да се свива до Y, принципът на изграждане е същият, а резултатът е сходен. В тази светлина на разсъжденията навлизаме вече в символиката на кръста, свастиката, спиралата, кръга – все древни, почти магически символи...
Как се вплитат те в цялостната символика на лабиринта?
Спиралата е много сложен символ, олицетворяващ нарастването и намаляването на слънцето, кръговрата на сезоните, растежа и натрупването, движението от раждане към смърт... А тук имаме цели две вплетени една в друга спирали! Получава се послание за сливане на слънчевото и лунното, за велика творческа сила, от която се ражда целият свят.

Имаме кръст, но имаме и върхове на квадрат, означен с точките. Четворката от своя страна е символ на равновесието в света – четирите посоки, четирите основни елемента огън и вода, въздух и земя... Квадратът е земното, материалното, устойчивото. Развихме тази конструкция, като съединихме с части от кръг върховете и точките. Кръгът пък означава небесната сфера, безкрайната Вселена, първоначалното съвършенство. Но тук имаме и седем купола, като седемте известни на древните хора планети, целият макрокосмос... Изобщо цифрата седем е най-всеобхватната в символично отношение: това е самото съвършенство – лично и всеобщо... Седем се получава, като към четворката, която е плътта, се прибави тройка, а тя означава както божественото, така и душата. И резултатът е синтез на видимото и невидимото, на преходното и духовното.

Тук е моментът да се запитаме: не сме ли изправени пред едно непреходно послание? Дали да не се вслушаме в него, може пък да научим нещо отдавна забравено... Или поне да си припомним значението на този кръст в сърцевината на лабиринта – символ на единението на двете начала, мъжкото и женското, на тяхната равнопоставеност и задължителност, за да има хармония и равновесие... Може ли този кръст с точките да е нещо като код за лабиринта, който се състои от две спирали – мъжка и женска, нещо като матрица на живота? Не е нужно да се рисува цялата фигура, която е доста сложна, и само посветените ще знаят за какво става дума...

Това бе част от въпросите, които си задавах, когато преди три години започнах работа над третата си книга. До какви отговори стигнах – на това ще се спра в следващите материали, а тук прилагам кратък откъс от моята книга „13 рози”:

„...- О, да! Виждам! – зарадва се Магдалена. – Виждам, че всеки лабиринт представлява всъщност кръст, ограден от окръжности...
- При това чрез спираловидно движение... – допълни Мария, като си взе обратно листчето и се загледа съсредоточено в рисунката на Елена.
- Да. Кръст в кръг – това е колелото на вечната промяна. Както виждате - все универсални символи на пространството и времето, мъжкото и женското, земното и небесното... - каза Александър. - Всички противоположности, вплетени в едно, като свита на кълбо змия... Ако обхождаш един такъв лабиринт, ще извървиш максимално дълъг път от началото до края, без да стъпиш два пъти на едно и също място.
- Като навито въже е... Въже към небето, на което като бисери са нанизани различни светове... Една извивка - един свят... Мистерия! – въздъхна Магдалена. – Сега разбирам още по-добре, Алекс. Това не само е матрица, това е самата мистерия на живота!
- Но и на смъртта... И на прераждането... Струва ти се лесно да минеш по тези коридори, не е нужно да правиш избор, не си изправен никъде на кръстопът... – някак отнесено заприказва Мария, като движеше ръката си по извивките на линиите. – Пътят е само един, но простотата му е илюзия. Това е като слизане в подземното царство, в отвъдното... Не знаеш какво те чака там, но не можеш да му избягаш. Трябва да вървиш, да се примириш с това, че пътуването ти е дълго и лъкатушно. Че ту се приближаваш, ту се отдалечаваш... Вървиш все по-навътре и по-навътре - към Центъра, към създаването на света, към просветлението и съвършенството, към Рая... И когато стигнеш там, разбираш, че си вървял към среща със самия себе си... И тогава трябва да се обърнеш – като ръкавица, при която външното става вътрешно... Стигнал си собственото си дъно, най-дълбоките кътчета на душата, извадил си ги на светло... Дали ти харесват? Дали не си ужасен от срещата със самия себе си и малкия Минотавър, спотаил се вътре, във вътрешния ти лабиринт? Или си удовлетворен от постигнатото? Никой не знае предварително... Може да ти хареса там, на дъното – защитен си като в утроба... Но и да искаш, не можеш да останеш, чака те обратният път. Поемаш по него... Но вече всичко е огледално, а излизането е още по-трудно. Ще имаш ли сили? Няма ли да изгубиш себе си из тези коридори, изяден от собствения си Минотавър?... Вървиш и преживяното от теб е като откровение, божествено откровение... Докоснал си се до кръговрата на времето, на преражданията, до най-съкровената тайна на безсмъртната си душа, която в този кръговрат е водена само от червената нишка на любовта... И разбираш тогава, че това е самата Вечност... Времето, което обхваща и подрежда в пространството всичко, що е видимо и невидимо... И безвремието, което няма нито начало, нито край, но разрушителната му сила е възпирана от нашата любов, вдъхната ни от самия Създател... Докоснал си се до Бога...”

Целта на този материал не е да прави пълен анализ на символа „лабиринт” –нито като фигура с определена структура, нито като митологичен или литературен образ. По темата има много изследвания от най-различни автори. Тук аз се постарах в най-сбит вид и възможно най-достъпно да посоча само някои основни моменти от историческото му развитие и промените в тълкуванието му с оглед на следващите ми разсъждения. А най-важно от всичко е да се запомни наличието на онзи кръст с точките в сърцето на лабиринта.

Следва продължение: 2.За мистериите, двете богини и Тайната

Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на  http://www.nikoldaneva.com/

Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница, например:

Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.

Няма коментари:

Публикуване на коментар