Ще поясня накратко за незапознатите с терминологията, че думата „гносис” е гръцка и означава знание, а самият гностицизъм е религиозно-философско течение от първите векове на християнството, което разработва християнската доктрина на базата на неоплатонизма и питагорейството, поради което съдържа и езотерични препратки към орфизма. Дефинирано така, звучи малко сложно, но аз ви предлагам едно леко начало, като ще започна направо с откъс от романа ми „13 рози”, в който сцената е изградена изцяло на базата на гностически текстове:
„...И като лисна върху огъня от виното и хвърли вътре благоуханни смоли, учителят Йешуа Ханоцери се изправи. Пламъкът изригна нагоре като огнена птица. Той подаде ръка на Мария Магдалина да стане, а учениците си помоли да се поотдалечат и да гледат отстрани.
- Казах ви, че ще пострадам много, за да се сбъдне писаното. Но преди да ми дойде времето и да им се предам, нека заедно изпеем химн на Отца и така да посрещнем онова, което ни предстои. Пийте виното, защото аз съм истинската лоза, и повтаряйте след мен припева. /Забележка: Следващият мистичен напев се пее от Исус в „Деянията на Йоан”, апокрифен гностически текст/
И докато тя леко отмерваше ритъма с дайрето си, той напевно занарежда, пристъпвайки с танцови стъпки в кръг, приближавайки се и отдалечавайки се от огъня.
- Танцьорът принадлежи на Всемира... – започна той в началото.
- Амин – каза Мария Магдалина, а Петър и Яков, като се спогледаха, също казаха „амин”.
- Този, който не танцува, не знае, що му се случва.
- Амин – вече по-уверено повториха мъжете.
- Ако сега ме последваш в моя танц, ще видиш себе си в мен самия, който ви говоря всичко това.
- Амин.
- Ти, който танцуваш, размисли над делата ми, защото тези страсти, които аз сега ще изпитам, са и твоите страсти.
- Амин.
- И ти никога нямаше да разбереш от какво си страдал, ако не бях аз, Словото, изпратен ви от Отца.
- Амин.
- Научи се да страдаш и така ще се избавиш от страданието.
- Амин.
- Ти, който си познал страданието, само така ще познаеш, че както аз съм в Отца си, така и вие сте в мен, и аз съм във вас.
Пътят, който бе следвал в своя танц, беше уголемено подобие на онзи същия път, който бе проследил в извивките на начертаната фигура – започвайки с една голяма обиколка около огъня, бе направил пълен кръг, бе се обърнал и в обратната посока бе свил кръга. Така бе направил още няколко пъти, докато не се спря пред пламъците. Тогава даде знак на Мария Магдалина, която стоеше там, откъдето бе започнал танца си. Тя отметна булото си, разпусна косите си и свали обувките си. Тръгна боса и само по една бяла риза по същия път към него, като си припяваше думи, от които Петър започна да се мръщи като от зъбобол:
- Аз съм първа и последна. Аз съм почитана и хулена. Аз съм Блудница и Светица. Аз съм Съпруга и Дева... Аз съм Знание и Незнание, безсрамие и срам, сила и страх... Утробата съм, що придава форма на Всемира. Дъщеря съм на Предвечната Мисъл, що пребъдва в Светлината, прониква във всяка твар и присъства незримо в целия Всемир. Аз съм това, което възприема и узнава, аз съм и гласът, чрез който звучи мисълта. Безбожница съм, но и тази, чийто Бог е велик. Аз съм непроницаемото мълчание. Аз съм изреченото Мое Име. /Из гностическите поеми „Гръмотевицата на Съвършения Ум” и „Трилика Промисъл”/...”
Тези от вас, които познават само Новия завет и стриктно се придържат към догмата, най-вероятно ще се почувстват скандализирани от подобно представяне на Спасителя и сцената на Преображението /най-малкото ще се запитат защо вместо апостол Йоан там присъства Мария Магдалина – но това е отделен въпрос, който намира своя коментар в книгата ми/. Достатъчно е обаче да надникнете в произволно взет гностически текст, за да започнете да си задавате някои въпроси. Ако не обичате да мислите с клишета, в душата ви неминуемо ще се прокрадне съмнение дали нещо от образа на Исус Христос не се е загубило невъзвратимо след съдбоносната и жестока забрана в миналото върху огромно количество раннохристиянски ръкописи, някои от които изключително ценни и интересни, но обявени за неканонични, дори еретични и мерзостно-вредни...
Широко известно е, че това окончателно „пресяване” е станало на Първия вселенски събор, свикан по заръката на император Константин Велики. Възникнало на базата на юдаизма въз основа на еврейския Стар завет, но одухотворено и възвисено от своя създател и поради това представляващо революционно ново учение, ранното християнство устояло на всички преследвания, укрепнало и се развило до доминираща религия, но през първите три века от съществуването си се характеризирало с множество течения и секти, които влизали помежду си в ожесточена борба. Като далновиден политик и привърженик на монотеизма, Константин решително се заел да въведе ред. Съборът се провел в малоазийския град Никея през пролетта на 325 г., а участващите в него близо 320 епископа били призовани чрез специални грамоти, подписани от самия император. Имало делегати от всички краища на Римската империя, от всички страни и провинции с християнска конфесия. За самия събор е писано много. Много по-слабо обаче се осветлява въпросът защо всъщност му е била необходима на първия християнски император подобна стъпка, предприета, както се пише, за укрепването на „единството в държавата посредством единство в църквата” /забележете, че по това време той все още бил непокръстен!/. 
Истината е, че след удържаната над всички противници победа, включително спечелени битки под знамената с лика на Христос и християнския знак хи-ро /изображението вляво/, едноличният вече господар на Рим следвал единствено удобната за него максима, която му гарантирала власт, и чийто смисъл по-скоро може да се дефинира така: една империя - една религия, един бог - един император!
Подобна йерархия удовлетворявала и Църквата, която за себе си пък искала ролята на единствения посредник между сферите на земното и небесното, овластен да води грешните ни души /нали всички по рождение сме грешни, както гласи догмата за първородния грях!/ по пътя към Спасението, път, чиято неотменна съставна част от този момент станало и умножаващото се богатство на църковната институция /тенденцията се запазва впоследствие както при Западната, така и при Източната църква/, и намесата в политическата власт, и властта над умовете на хората...
Основната цел на събора била опазването на чистотата на вярата, застрашена от увеличаващото се влияние на множеството секти, а най-изтъкнатите ортодоксални епископи най-вече се дразнели от арианството /малко по-подробно върху него ще се спра в следващ материал/. Така на Първия вселенски събор, след твърде разгорещени и доста продължителни дебати, стигащи в критичните моменти дори до физически сдърпвания между почтените делегати, на арианите бил нанесен удар, техните предложения били пренебрегнати, като бил приет /не без участието на Константин/ „Символът на вярата”. С почти незначителни изменения той е в силата си и досега, а предназначението на този текст било да определи формулата за същността на Сина Божи. Така от този момент нататък Исус Христос бил безпрекословно обявен за богочовек, единороден и единосъщен на Отца. Канонът гласял, че има един всемогъщ Бог-Отец, един негов Син, въплътил се в Христос, който приел кръстната смърт заради нашето спасение, но на третия ден възкръснал, и един Свети Дух, който чрез пророците възвестявал Божиите намерения. Те пък се съдържали в непорочното зачатие, страстите Христови, Неговото възкресение, възнесение, за да стане Господ, и обявеното от самия Него Второ пришествие, при което Той щял да се върне при човешкия род, за да го възкреси „в плът и кости” в деня на Страшния съд и да го отведе със себе си в Божието Царство, но тази чест щели да получат само праведните души, а всички други щели вечно да гинат в Ада...
Дискутрано било и съдържанието на Новия завет, в който трябвало да влязат четири евангелия, /ни повече, ни по-малко, защото и Земята имала четири краища.../, както и някои послания. Окончателният състав на Новия завет бил определен обаче по-късно, през 367 г., когато Атанасий Велики в едно свое писмо изброява всичките 27 негови книги. Като резултат имаме следното негово съдържание: три почти еднакви истории, разказани с малки различия – това са синоптичните Евангелия от Марко, Матей и Лука /според някои изследователи те имат общ източник, който не е стигнал до нас, и който по немската дума за „извор”, Quelle, е наречен Евангелието Q/; проблематичното Евангелие от Йоан /включването му в Новия завет станало след разгорещени спорове, а противниците май са имали известно основание, защото впоследствие то единствено е било признавано от еретици като богомилите и катарите, а някои дори го смятат за маркионитско, сиреч еретично и гностическо още по замисъла си/; Деянията на апостолите, съчинени от Лука; 7 послания, приписвани на апостолите Яков, Петър, Йоан и Юда; зашеметителен финал посредством Откровението на Йоан /според някои безпристрастни учени поради времето на своето създаване и стила си то не е дело на апостол Йоан, както често се среща в религиозната литература, а на негов съименник/; и като изключително основополагащ текст в завета – 14-те послания на Павел /изследователите и за тях смятат, че не всички са излезли изпод неговото перо, но това в случая няма значение, тъй като са общи по дух/. И не само защото са близо една трета от цялото съдържание на Новия завет, но главно заради насоките в тълкуването на вярата, които дават, тези послания, както и резултатите от събора, карат мнозина все по-откровено да надигат глас в подкрепа на твърдението, че това, което наричаме „християнство”, всъщност би трябвало да се нарича „павелианство”...
Така веднага след Никейския събор всички раннохристиянски писания, не отговарящи на приетия догматичен канон, попадат в категорията на апокрифната, дори еретична книжнина, която подлежи на преследване и унищожение. Това с особена сила важи за гностическата „ерес”, критикувана още от първия „цензор” на вярата - Ириней Лионски, който през II в.сл.Хр. вече бил написал своето знаменито „Изобличение и опровержение на лъжливото знание, наречено Гносис”. Така през ІV в. широкото разпространение на гностическото учение бива пресечено и заклеймено, но въпреки всички усилия изворът му никога не пресъхва окончателно, подхранвайки все нови и нови филизи, пускащи нелегални корени в различни секти и тайни общества... Дори хилядолетие по-късно то крепне дотолкова, че посредством богомилите възкръсва в катарската ерес, давайки обаче за съжаление и повод за създаването на ужасяващия апарат на Инквизицията.
Но след векове на забрана и забрава, предопределени от Първия вселенски събор, става тъй, че по волята на случая на бял свят излизат около 50 старателно укрити гностически текста - през 1945 г. край египетското селце Наг Хамади бедни селяни изравят от глината голяма делва, висока около метър, и пълна със стари раннохристиянски папируси. За голямо неудоволствие на Църквата те успели доста бързо да попаднат в ръцете на учените, ала тъй като за момента всичко оставало в кръга на тясно-специалните им интереси, положението изглеждало овладяно. С отварянето на делвата обаче духът от бутилката бил пуснат, и ето че в последно време тези ръкописи стават все по-известни, дори и за широката публика, главно покрай книгите на Дан Браун. Но ако сме по-добре запознати с проблема, няма начин да не отбележим, че така поднесени, посланията им стигат до нас в твърде едностранчив вид, този път заради вплитането им в разни драматургични схеми. И като сме запознати също и с гоненията, на които е било подложено това учение, някак от само себе си ни идва да се запитаме – а не се ли омаловажава то умишлено чрез подобно представяне, ограничено до търсенето на определена сензационност?...
Логично стигаме до въпроса какво всъщност е представлявал гностицизмът. И още - по какъв начин е заплашвал устоите на Църквата и „правата” вяра, какви толкова опасни идеи е носел на хората, та да предизвика жестокото преследване, на което е бил подложен... Преди да пристъпим към отговорите, за кратък отдих ви предлагам откъс от романа ми „13 рози”:
„...- В гръцката митология поне има страст, когато боговете решат да се плодят... – възрази с леко негодувание Мария.
- Точно така! Вече говорихме за синапеното зрънце!...– продължи сестра й, неусетно разпалвайки се все повече. - И къде е жената, женското начало в цялата тази схема? Къде е любовта, без която нищо не става? Скрита до неузнаваемост в притчите на Исус? В онези, в които става дума за сватба, девици, жених, и които богословите тълкуват с попските си увъртания!? Или ще ми опонираш и ти с онези леко перверзни приказки за Църквата като невеста и Христос като неин годеник, или пък с примери за почти сексуалния екстаз на вярващите? Затова ли е имало и все още има толкова хомосексуализъм и разврат сред монасите? И разложение, че и педофилия сред свещениците?! Чухте ли за скандала в Щатите? Наскоро излезе наяве... Хиляди, и хиляди педофили със свещеническа якичка, блудствали с питомците си години наред! /Забележка: През 2002 г. Църквата беше принудена да изплати над 3 милиарда долара като обезщетения на жертвите, а напоследък гръмна нов скандал, този път в Ирландия./
- Радвам се, че забелязахте колко нездравословно звучи всичко това, мили момичета – усмихна се на възбудата й Александър. - На този фон гностическите текстове са направо изумителни! В тях Исус не говори за грях и покаяние, нито за страх от наказание в отвъдното, нито за изкупване на грехопадението...
- То толкова ли е важно? – учудено попита Магдалена, чийто плам се бе охладил от спокойния тон на приятеля й.
- Важно е. Защото според ортодоксалната религия именно простъпката на Ева е причина за всичките ни беди, мъки и страдания, че дори за самата смърт. Точно обратното е посланието на гностиците, които не само отричали първородния грях, но дори стигали дотам да почитат самата змия, дала на хората забранения плод на познанието. Някои от текстовете направо лъхат на мистични преживявания и загатват за магически практики с използване на заклинания и мелодии, за някаква тайна доктрина, предавана само на посветени, общност, в която „мнозина са звани, но малцина избрани”, както се казва дори и в евангелията. Защото хората се делели на материални, душевни и духовни. Материалните тънели в невежество и заблуда, почитайки един самопровъзгласил се за бог демиург. Мнозината душевни били тези, които се обръщали към новата вяра в търсене на пътя към истинския бог, а малцината избрани – това били духовните, постигналите най-голямо познание, „съвършените”... На тази най-висока степен посветеният се сдобивал с харизма, с дар да черпи от първоизвора на живота, да има пряк достъп до Бога и до вечния живот... И тогава, естествено, не са му били нужни свещеници, нито му е бил необходим целият този инструментариум на Църквата. Както, между впрочем, е казвал и Исус!
- Да, той напътства вярващия да влезе във вътрешната си стаичка, когато иска да се моли /Мат. 6:6/ – обърна се към сестра си Магдалена и изведнъж се чу какво произнася. – Ах! Ама тъй речено, звучи доста иносказателно... Като послание човек да влезе вътре в себе си, да се опознае!
- Разбирам... – кимна Мария. - Наистина са били опасни...
- Всеки, който търси познание, ставал в онези времена опасен... – потвърди Александър. - А гностиците смятали, че няма по-голям грях от невежеството! И точно на него се дължи, казвали те, човешкото страдание! Именно невежеството поражда терзание и ужас. И тогава терзанието се сгъстява като мъгла, за да не може никой да вижда. И затова ужасът е тъй могъщ...
- Колко съвременно звучи това! – възкликна Магдалена. - Като... като лекция по психоанализа. Всеки психотерапевт ще ти каже, че ако искаш да имаш душевно равновесие, трябва да откриеш страховете си и да се пребориш с тях... Да слезеш в дълбините си, където да видиш истината за себе си... Във вътрешната си стаичка...
- Или в собствения си лабиринт – допълни Мария, - където се спотаяват твоите собствени комплекси като някакъв дебнещ Минотавър... Дяволско чудовище, което ти самият подхранваш с всичките онези изтласкани в дълбините на подсъзнателното травми.
- Точно така, мили момичета. Отказът от тази истина е вид саморазрушение. Затова за гностиците незнанието е като лош сън, от който трябва да се отърсиш, а невежите са като слепците, които живеят в нищета, изпълнени с многобройни илюзии, с много ужас, смут, несигурност и съмнения. И както мракът се разсейва, щом грейне светлина, така и нищетата изчезва в изобилието... Постигането на познание изисква слизане до дълбините на Съществуването, откриване на онзи източник, от който извира божествената мощ. Това пътуване е дълго и самотно занимание, но всеки носи в себе си онази божествена искра, която дава сила на душата му да го предприеме... /Тук и малко по-горе са използвани текстове от гностическото „Евангелие на Истината”./
- Като слизането в Лабиринта... – обади се отново Магдалена.
- Като посвещаването в Елевзинските мистерии... Или орфическите... – допълни Мария.
- А това спускане в дълбините е възможно само чрез самопознание, защото хората трябвало да осъзнаят божествения си произход, казвали гностиците, да отхвърлят игото на злия демиург, който властвал над света. И който всъщност бил създал целия материален свят. Затова и тялото било според техните представи затвор за душата, която се стремяла към Първоизвора, към познание за мястото си във Всемира... И точно затова представата им за Христос била най-вече като за Учител – наставник и водач по пътя към самопознанието, което носи просветление, посредник между земното и небесното, божественото. Възприемали възкресението му като символ и вярвали, че е по силите на посветения да го постигне още приживе...”
И така, опознали божественото вътре в себе си, гностиците вярвали, че по този начин ще се съединят със самия Бог, има дори една гностическа „Беседа за Октоадата и Енеадата”, в която се описва методологията на това търсене, при което се стигало до „началото и края на Всемира”. Трябва да се отбележи, че гностическите представи за света са доста разнообразни, но с ясно изразени езически корени и с характерна терминология, включваща определения като еон, плерома, кенома... - все понятия за духовни начала, припокриващи се с Вечността, Божествената пълнота, пустотата на Бездната... Така според гностиците Всемирът бил създаден от бог, представляващ в себе си едновременно мъж и жена, а демиургът, който е също негово порождение, на свой ред създал пък седем Управника, седем архонти, които чрез своите седем кръга управляват сетивния свят на човека чрез това, на което му викаме съдба, и които са донесли толкова страдания и смърт... След всичко това на посвещавания му се разкривало и каква е била намесата на Словото, за да стане светът такъв, какъвто е. Словото се съединило с демиурга и накарало кръговете да се въртят много бързо, увличайки в този кръговрат всички създания и придавайки им движение „от неопределено начало към безкраен край, натам, където всичко едновременно започва и свършва”.
В своите разсъждения гностиците смятали, че не друго, а незнанието е най-непростимият грях, също като убийството и безбожието, което се припокривало в представите им с отказа от самопознание. Защото едва след като човек е осъзнал произхода си, той е в състояние да се съедини със Светлината и да придобие власт над нещата. Преминавайки през онези седем кръга, човек се освобождавал от редица илюзии и вредни свойства – склонността към зло и хитрост, похотливото влечение, суетността на властта, надменността, лъжата, безразсъдността... Така стигал до осмото и деветото ниво, където всъщност се сливал с Бога...
И - забележете! - не само в споменатата „Беседа”, но и в другите гностични творби това божествено начало, това предвечно Единно, което се стремели да опознаят гностиците, съдържало в себе си ярко изразен, равностоен женски елемент! Те вярвали, че Бог, чиято същност е неописуема, е по-скоро диада, отколкото монада или троица, както било прието в ортодоксалното учение. Може да ви прозвучи еретично това, което ще ви препоръчам, но прочетете внимателно четирите канонични евангелия и потърсете пасаж, където да се говори за Светата троица. Ще се учудите може би, но в тях и дума не се казва за нея! Тук ще ви припомня, че и реформаторът Мартин Лутер, от когото води началото си протестантизмът, я отрича... А и досега някои хора са в недоумение като как трябва да си представят Троицата и на кой бог всъщност трябва да се молят – на Отца, на Сина /”нашия Господ Исус Христос”/ или на Духа, и като се обръщат само към едната му ипостас, не демонстрират ли неуважение към другите две... Други пък лесно излизат от деликатното положение, като отправят молитвите си направо към Божията майка. Но... внимание! Някой от изследователите много вярно беше забелязал, че това съкровено желание да се търси покровителство от женското божествено начало е твърде многозначително, защото е прастаро и архетипно, и води всъщност началото си от почитта към езическата Богиня-майка...
При гностицизма вярващият не бил подложен на подобни душевни раздвоения, или дори разтроения... Разделени, но и слети в едно, в гностическия бог по чудодеен начин се проявявали мъжкото и женското, двете сили, образуващи мощта на Сътворението и противопоставящи се на извечното Зло, владеещо материалния свят. Тези две сили, казвали те, са Всемирният Ум, който управлява всички неща, и Мисълта, която ражда всички неща, поемайки в себе си „семето” му. Така от техния божествен съюз се излъчва цялото световно разнообразие, оформено също в диади от еони, от равностойни мъжки и женски енергии, носещи в себе си тяхната божествена искра. Така обяснявали също и създаването на човека... От тук до необходимостта от ритуален секс за по-пълноценно постигане на божественото има само една крачка... И някои от гностическите секти дори са го практикували /каквито данни има/, навличайки си злостни обвинения в разврат и сеене на мерзост. За разлика от тях ортодоксалното християнство се намирало на другия полюс и, разграничавайки се от всичко плътско, развило постепенно едно, меко казано, нездравословно отношение към секса, който според църковните пастири бил допустим само като средство за продължение на рода, а търсенето на наслада от него се приравнявало към греховните страсти – и ето ви още един лост, с който хората били принуждавани да се чувстват грешни и виновни, а съответно и лесни за манипулиране /ще вметна, че на тази база векове по-късно възниква и ужасяващият Лов на вещици/...
И както знаем от историята, станало така, че цялата тази гностическа женска символика за векове напред била заклеймена като най-злостна ерес. Някъде към края на втори век тя вече напълно изчезва от ортодоксалните представи за божественото, запазвайки територия само в еретичните учения. Ириней язвително отбелязва, че те били „най-вече притегателни за жените, при това по-глупавите”, а Тертулиан, който живее по същото това време и страстно защитава християнството, с не по-малко страстно негодувание държи да подчертае, че „при тези еретици някакви си там жени проповядвали наравно с мъжете, включвали се в обсъжданията, гонели бесове и изцелявали!”... /из „De praescriptione haereticorum” на Тертулиан, II век сл.Хр./
Друго, което направило впечатление на Тертулиан било сходството с езическите мистерии в обредността на гностическите секти, дори го изтъква като упрек. Критикувайки поредната гностическа „мерзост”, валентинианите, той говори за дълъг период на послушание преди посвещаването, последван от продължително самовглъбяване и задължителния обет за мълчание... Христос при тях е един от еоните, небесно Същество с подобие на плът, който дошъл сред хората, за да им отвори очите и да им покаже пътя към Светлината и истината, към познание на духовната им природа. И спасението на човека не е завършило с изкупителната саможертва на Исус, а е продължителен процес и се състои в това, да осъзнаеш себе си като единосъщ с Бога и с Божествената пълнота, така казвали валентинианите, които между впрочем се родеят с нашите богомили...
Вече споменах особеното положение, което заемало Евангелието на Йоан в съзнанието на „еретиците”. Не случайно гностиците много са го харесвали и са го приемали като свое - ако се чете внимателно, тази прилика с гностицизма наистина просто се набива на очи. Там Исус говори за вечния живот, който ще имат онези, които му повярват. Защото както той е едно и с Бога, и с хората, така всеки човек може да бъде едно с Него, а значи и със самия Бог, т.е. всеки трябва да открие Бога вътре в себе си!... Както и Царството Божие е вътре във всекиго от нас. Същото казват и гностиците: само когато човек познае себе си и Бога, който е отвъд истината, той ще бъде спасен. /според „Истинното свидетелство”, гностически текст/
В тази светлина не е лошо да се прочете внимателно Новият завет в онези места, където се говори за лъжепророци. От гледна точка на ставащото в раннохристиянските среди и на борбите между различните течения можем да се запитаме: а от чия страна са били всъщност тези лъжепророци? Кой кого е обвинявал в изопачаване на учението? Има гностически текстове, в които директно се казва, че „тези, които се пишат християни, сами не знаят кой е Христос”! Заявява се, че „с Истината се кощунства”, че „вестители на Лъжата разгласяват едно зловредно учение”, и че „мнозина се предали в ръцете на един зъл и извъртлив мъж, който със собствените си заблуди подменя пречистото Слово”. /”Истинното свидетелство”/ Дали не са визирали Павел?... Казано е още, че хора, които „без да имат и най-малко понятие от мистерии говорят за неща, които не са им ясни, и се хвалят, че тайната на Истината принадлежи единствено на тях... И така се уподобяват на пресъхнали канали” ! /”Откровението на Петър”, гностически текст/
От всичко казано дотук видяхме, че гностиците не приемали догмата за непорочното зачатие и възкресението в плът и кости, че отричали първородния грях, като същевременно твърдели, че са носители на съхраненото тайно знание за истинното учение на Христос, поради което определяли себе си като „знаещи”, а най-съкровената тайна на гносиса било постигането на същността на Бога чрез самопознание. Само по този начин според тях можело да се постигне и онзи миг на просветлението, в който човек се пробужда и осъзнава истината за себе си и света. Изследователите намират тук прилика с източните религии. Но дали не е по-целесъобразно и изненадващо интересно да се потърси в друга посока – към Орфей и орфизма? Мисля, че не само заради образа на „добрия пастир” /както ще видим в следващата част/ ранните християни са припознавали като идентични тракийския йерофант-певец Орфей и йерофанта Христос, както го нарича Климент Александрийски. Приликите са дотолкова големи, че според мен е назрял моментът от едно много по-съществено проучване в тази насока, отколкото може да си позволи моята скромна личност.
Тук ще сложа точка на това кратко и непретендиращо за пълнота представяне на гностическата „ерес”, като ще завърша с няколко кратки откъса от романа ми „13 рози”, взети от сцената на първата среща между Йешуа Ханоцери и Мария Магдалина /носеща преди посвещението си името Мариам/. Държа да отбележа, че репликите в малката си част са взети от Новия завет, но предимно са от гностическите евангелия, приписвани на Тома и Филип, както и от някои други гностически текстове:
„...- Казваш, в богохулство ще ме обвинят... Да, защото са слепи в своите сърца и не виждат... Душата ми более за тях, Мария, защото празни идват на света и празни искат да си отидат... – продължи вече по-спокойно Йешуа, без да се разсърди на забележката й. – Те ходят в мрака и искат другите също да ходят в мрака и да не знаят къде отиват. Да не вярват в светлината, за да не станат синове на светлината... И хората ги слушат, и тъй обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже и делата им са лоши.
- Да, на тъмно лошите неща не се виждат... – осмели се отново да изрази мнението си Мариам.
- Права си - погледна я той с онези свои очи, усмихна се благо и кимна, сякаш искаше да я насърчи и да я накара да участва по-смело в разговора. - Ето, ти си дъщеря на жрец. И макар да си твърде млада, знаеш най-добре как всички се допитват до тях, и ги слушат, и им вярват, накъдето и да ги поведат... Затова искам хората да си отворят очите и ушите, та да вляза в сърцата им, за да чуят и видят истината. Да я търсят и да не спират в своето търсене, докато не я намерят. И като познаят истината, повярвай, те ще се смутят, но тя ще ги направи свободни. Ще се изумят от възхита и няма да вкусят смърт довеки. И ще познаят, че Бог е дух: и тия, които му се покланят, ще му се покланят вече и с дух, и с истина. А за светлината, що е вътре в тях, ще внимават да не стане тъмнина, но ще я дават на света...
......
- Меко сърце... – промълви тя, разглеждайки един презрял, разпукан плод. Ухаеха просто омайно... - В тези времена на озлобление, мерзост и разврат... Това ли искаш да дадеш на хората, като станеш техен Учител? Меко сърце и светлината, за която така хубаво говори преди малко?... Възможно ли е наистина? Ще я видят ли?
- А защо не? Нима не я заслужават? – погледна я той. - Но това е народ разорен и разграбен, казва пророк Исайя, и още: „те всички са вързани в подземия и скрити в тъмници; станали са плячка, и няма избавител”...
- Избавител? Нима ти, господине... - побоя се да довърши мисълта си момичето.
- Да... Нима не ще е добре да излязат от мрака на подземията си и всеки да обича ближния си като душата си, и като свой брат, каквито сме всички ние пред нашия Отец? Защото носим неговия дух. Дух на любов към слабите и страдащите. Защото всички сме от Бога чада, и Тоя, който е в нас, е по-голям от оногова, който е в света, и който е Князът на тоя свят. И който слуша словото ми и вярва в оногова, който ме е пратил, и обича братята си, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот. А който не обича брата си, пребъдва в смърт... Затова пак ти казвам: ако човек опознае себе си и тъмницата, в която е затворен духът му, той ще познае и Него вътре в душата си. И тогава ще обикне вселената, Бога и хората. Защото най-главният Бог, първоначалният и истинният, е самата любов...
......
- Хубаво говориш за светлината, а сега и за любовта, господине, но... Дали ще те разберат? Сам каза за интереса, важна дума е наистина. Та... каква ще им е облагата на хората от това, да ти повярват? Какво ще получат?
- Какво ли? – обърна се той към нея. - Най-хубавото, което го има на света. Божието Царство. Ще им отворя вратите към самото Божие Царство!
- А какво е то, и как се влиза там?
- Царството на Отца е разстлано върху земята - разпери ръце Йешуа, - но никой човек го не вижда... Или още мога да го оприлича така: като синапено зрънце е, най-малкото от всички семена. Но когато попадне на обработена почва, става голямо растение и подслон за птиците в небето. А за да се подслоним и ние под клоните на това дърво, трябва да изминем пътя към него. И когато вървим, да се научим как да направим така, че да съберем двете в едно... и което е вътрешно, да го сторим като външното, и което е вън, да е като вътрешното, и горното като долното... и когато турим мъжкото и женското в едно, така че мъжкото да не е вече мъжко, нито женското женско... и когато направим подобие на мястото на подобие... да, тогава ще станем Синове Божии и ще влезем в Царството! Тогава ще разберем, че където е началото, там ще е и краят. И ще бъде блажен онзи, който стои в началото, защото е разбрал края, без да е вкусил смърт...
......
- Ще бъдеш посветена. Ще научиш, че Неизразимият, нашият Отец, е като бездънен кладенец... А Предвечната Мисъл, що пребъдва в Светлината и предшества Всемира, е самата Благодат, самата Утроба на Всемира, която поема семето му, и от която всичко се ражда... И тези две сили, изначалната божествена Мощ, са разделими, но оставащи в Едно. И това Едно е силата, що я има у всеки, силата, що сама се разделя на горно и долно, търси се и се намира. Самопоражда се и се разраства, бидейки едновременно своя майка и свой баща, и сестра, и невеста, и дъщеря, и син на самата себе си, Майка-и-Отец... – Единното, явило се Първоизвор на всемирния кръговрат. И тъй щом те науча, ще те направя жена, що знае всичко във Всемира...”
Ако човек, дори и вярващ, е честен пред себе си и не мисли с клишета, не може да не се възхити от дълбочината на прозренията, срещани в гностическите текстове. И да осъзнае колко актуално звучат те и в днешния ни ден.
А на тези, които обичат сами да си правят изводите, ще препоръчам да се върнат на материала за езическите мистерии и да открият сами паралелите в някои формулировки и действия...
Следва продължение, в което ще бъде разгледана връзката Орфей-Христос
Бележка от 12.01.2010:
Драги посетители на моя блог! Бих искала да ви уводомя за заглавията на следващите готови глави:
5.За Христос като Добрия Пастир, или още за приликата с Орфей
6.За новозаветна Палестина, лъже-месиите и древните пророчества
7.За свидетелствата, саможертвата и за Юда
8.За тайната на къщата в Тир и за "греховете" на Мария Магдалина
Следват и още. Но поради оформянето на тези материали в поредица, която ще излезе в отделна книга, при това с много нова информация, засега преустановявам качването им в блога. Причината да сторя това, е, че вече имаше случай на странни прилики между моя роман "13 рози" и един друг роман, който излезе по-късно - "Мастиленият лабиринт" на Людмила Филипова. За да не съм голословна, ще ги посоча в отделен материал.
Моля да проявите разбиране и търпение, за което предварително ви благодаря. Надявам се документалната книга с работно заглавие "Шифърът на кръста" да излезе още тази година.
Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на http://www.nikoldaneva.com/
Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница, например:
Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.
Няма коментари:
Публикуване на коментар