неделя, 6 декември 2009 г.

2.За мистериите, двете богини и Тайната

Какво знаете за езическите мистерии, и по-специално за Елевзинските?

Може би, ако не сте се занимавали със съответните науки като история, антропология, възникване на религиите или нещо сходно, да сте чували нещичко за тях, къде повече, къде по-малко... А може и изобщо да нямате представа. Бързам да ви успокоя. Едва ли сте пропуснали много, защото дори изследователите гадаят какво точно се е случвало в техния апогей – онези върховни мигове на тайнството, за които няма никакви - абсолютно никакви! - сведения. Тайната е била запазена в продължение на близо 2000 години, през които са се провеждали мистериите! Това е периодът отпреди средата на второто хилядолетие пр.Хр. до четвърти век сл.Хр., когато те са забранени със закон. Освен Елевзинските, провеждали са се и други мистерии /като Самотракийските например, или култът към Кабирите/, общото е, че са свързани с култа към Богинята-майка и свещения брак. За всички тях се знае твърде малко поради мистериалния им характер и строгата забрана да се разкрива тайната.

Иначе за съпровождащите ги събития и участниците в тях е писано доста, включително от съвременниците им. Всеки може да се запознае в подробности с вече известното, ето защо тук няма да го повтарям в детайли, ще се спра върху тях съвсем накратко. Но преди това е наложително да припомня за незапознатите с митологията онези митове, които са залегнали в основата на Елевзинските мистерии, тъй като в същността си тези тайнства представлявали ритуали в чест на Деметра и Персефона, или както гърците често са ги наричали с общото име Двете Богини. За целта предлагам откъс от „13 рози”, в който освен кратко представяне на конкретните митове има и някои необходими ни за по-нататък разсъждения:

„...- Йерогамия? – прекъсна я отново Мария. – Говориш за свещения обред, свързан с бракосъчетание, нали така?
- Да. Ритуален секс. Жрец и жрица имитирали съчетаването на боговете, защото се вярвало, че Небесният брак поражда и живота на земята. Знаеш мита за Деметра, нали?
- Защо не ми го припомниш? – попита тя, с риск отново да чуе куп странични факти, изречени с онзи учителски глас, но се оказа, че Елена сама се усеща кога се е впуснала в поредната лекция и се старае да не прекалява много-много с наученото.
- Дъщеря й Персефона била отвлечена от бога на подземното царство Хадес, който си я харесал за жена. Деметра, за чието име се спори дали значи Майката-земя или Майката-семе, толкова тъгувала за нея, че цялата природа започнала да загива, нито едно семенце не покълвало от земята. Тогава боговете се събрали и решили да освободят пленницата и да я върнат на майка й, но тя вече била изяла дадения й там долу нар, плода на вричането, и затова трябвало ежегодно да се връща при своя съпруг, Хадес, но само за четири месеца. Деметра се радвала на тези срещи и всичко отново цъфтяло и раждало... Защото майка и дъщеря били едно неразделно цяло, както са свързани класът и зърното... Зърното, което носи в себе си и собственото си разрушение, и чудото на природното обновление. Така тази богиня-майка, за разлика от другите олимпийци, се разпореждала с нещо, което и на боговете не било подвластно – тайнството на възраждането и безсмъртието...
- Ами Персефона? Щом едната е богиня на живота, другата трябва да е на смъртта, така ли?
- М-м-м... Донякъде... Но тя не е като онази човекоядка, индийската Кали, която пие кръв и унищожава съпруга си!... Персефона въплъщава тайното знание за смъртта. И също е много, много старо божество, още от архаиката. Свързана е с мита за Дионис, по-точно с неговия също толкова архаичен първообраз Дионис-Загрей. Корените на този мит, както и на предишния, за Великата Богиня-майка, според някои са на остров Крит, от времената на минойската цивилизация, също предгръцка... Персефона има и друго име - Кора, което значи девойка. И като девойка, първия аспект на женственото, тя е готова да премине във втория аспект и да стане също майка...
- Ха! Колко странно – значи тази Кора-Персефона хем владее тайната на смъртта, хем й предстои да дава живот!... Също като семето.
- Да, Мари, напипваш нишката – животът и смъртта са взаимосвързани във вечен кръговрат... Според легендата Персефона родила син от критския Зевс, който я бил обладал в образа си на змия, а титаните после разкъсали детето... Ама ако почна да ти говоря и за него, съвсем ще се отплеснем! Достатъчно е да знаеш, че всичките тези богове играят важна роля в Елевзинските мистерии, а култът към Деметра придобивал в тях ново религиозно измерение, различно от публичното й почитане. Пак ли ми се смееш? Говоря ти нещо важно, а ти възприемаш всичко буквално! – нацупи се Елена.
- Не, Лени, не... – постара се да успокои приятелката си Мария, съзнавайки, че май я е засегнала с реакцията си на нейния учителски тон. -Хората открай време са използвали метафори, права си...

Елена кимна удовлетворено и продължи с още по-голям апломб, а тя реши занапред да бъде по-внимателна и да не я дразни повече със смеха си.
- Посветеният придобивал такива тайни познания, че за него смъртта вече не била страшна. Той щял да се радва на посмъртно блаженство, защото след ред изпитания бил видял както края, така и началото на живота... И нямало като другите да попадне в царството на Хадес, където душата ставала печална сянка без памет и сила, както казвал Омир, а щяла да се озове сред райски полета. Елисейските полета, както ги нарекли по-късно...”.

Както е известно, Елевзинските мистерии се разделяли на Малки /през февруари-март/ и Големи /септември-октомври/. Посвещаването на нови кандидати в тайнството ставало само през есента. Големите мистерии започвали с пренасянето на свещените предмети, самите те скрити в обредни кошници или сандъчета, от градчето Елевзина на морския бряг до храм в подножието на Акропола в Атина. Съдържанието им било известно само на посветените. Следващите дни включвали ритуални измивания в морето, поднасяне на жертвено прасенце в храма, дълго ритуално шествие към морето и обратно с факли, флейти и ритуални спирания, с пеене на химни, както и постене, последвано от приемане на свещената напитка кикеон, за която има съмнения, че е съдържала психотропни съставки. В тази част на мистериите участвали всички желаещи – както мъже, така и жени, и деца, и старци, допускани били не само свободните граждани, но и роби, и чужденци – изобщо всички, без оглед на съсловна, имотна или някаква друга принадлежност. Единственото условие било участникът да няма върху себе си сянка от кърваво престъпление.

Тези, които щели да получат честта да бъдат посветени, носели червени превръзки, а жреците имали техен списък, за да не бъдат допуснати сред йерофантите самозванци и чужди елементи...

После идвало великото тайнство. То било вече само за избраните, само за кандидат-мистите, които след още едно жертвоприношение сред пълно мълчание и късно през нощта най-сетне влизали в храма. Там при пълна тайна се извършвал обредът на посвещението им. Тази последна степен не се получавала никак лесно, имало редица изпитания, дори специални учители, които ги наставлявали в процеса им на подготовка. Самата подготовка била дълга, изисквала съблюдаване на определен начин на живот, който включвал забрана за някои видове храни, особено преди самия акт на посвещаването /риба, бобови храни, ябълки.../, както и пречистване не само на тялото, но и на душата /чисти помисли и святост, въздържание от безразборен секс/. Абстрахирайки се от евентуалния религиозен смисъл, можем да отбележим с лека усмивка чисто физиологическото въздействие на подобни храни и да разберем мотивите за подобна забрана: известните тогава бобови култури като баклата и грахът предизвикват газове, рибата има трайна и неприятна миризма, а ябълките раздвижват червата и водят до неуместни напъни...

Какво ставало обаче вътре в храма – не се знае. Отвън наблюдателите виждали единствено ярката светлина, която внезапно лумвала в голямата зала, наречена Телестерион, като пламъкът изригвал през специален отвор на тавана /тук е важно да отбележа, че според археолозите подобна зала е имало и в тракийския Скален град Перперикон!/. Знае се още, че посветените в този миг виждали или съпреживявали нещо. Изследователите могат само да гадаят какво е било то. Предположенията са различни: театрално действие? халюцинация? съзерцание на свещени предмети, включително житен сноп? излизане на обляна в светлина поляна след бродене по извити коридори, съпроводено от страховити звукови и образни явления? вид йерогамия?... Никой не може да каже с точност.

След това събитие посветените вече се наричали „епопти”, т.е. „видели”. Никой от тях не говорел за видяното, защото имало пълна забрана за разкриване на тайната, а наказанието било смърт или пожизнено изгнание, дори не се знае какво ставало с онези, които не успявали да издържат изпитанията! Те просто мистериозно изчезвали...

Празненствата завършвали с всеобщи танци и с жертвоприношение на бик. Правели се и възлияния за почитане на мъртвите. С това Големите мистерии приключвали, за да се разиграят в цялото си великолепие след една година и така - цели две хилядолетия! „Тяхното съзерцание ставало залог за магическа връзка между хората и висшите същества.” Защото „Деметра притежавала това, с което не разполагали другите богове – тайнствената мощ на възраждащата се природа и силата на безсмъртието.” /История религии, т.ІV, гл.3, отец Александр Мень/
Въздействието на мистериите върху умовете и душите на хората било голямо, за това свидетелстват автори от различни епохи и региони - от Пиндар, та до Платон, от Исократ, та до Цицерон.

Върху какво обаче трябва да съсредоточим вниманието си, ако искаме да погледнем от нов ъгъл?

Интересно е да се отбележи, че част от жреците в светилището били по наследство от рода на Евмолп, който възродил след известно прекъсване мистериите, и който според легендата бил /забележете отново връзката!/ тракийски цар, а Лукиан в диалога си „Роби-бегълци” го представя като приятел на Орфей и първи философ-учител на гърците... По формата и големината на изригналия пламък в най-сакралния миг от Големите мистерии жреците гадаели дали ще има благополучие през идната година, а върховният жрец тържествено провъзгласявал загадъчната фраза: „Светата Бримо роди светия Бримос!”. Думите са тракийски и означават Могъща, Могъщ. Така жрецът оповестявал на народа, че „свещената и велика Богиня на мъртвите е родила Сина си в огън” /според проф. Александър Фол/.

Следващият интересен момент е, че посвещаването в тайнството само на избрани, както и очакването за посмъртно блаженство, залегнали в същността на Елевзинските мистерии, изобщо не са били характерни за древногръцкия светоглед с неговия демократизъм в обществените отношения и с доста прагматичната му позиция спрямо целия религиозен пантеон! Контактът с божествата при елините бил изграден на принципа „аз на тебе – ти на мене”. Жертвоприношенията били правени наистина с охота и с дължимото уважение, но с условието съответният бог да помогне, иначе молещият се чувствал в правото си да се обърне към някой негов „конкурент”. Защото олимпийските богове били почитани и възхвалявани, но без онова тъй познато ни страхопочитание и смирение, присъщо на монотеистичните религии. Защото и боговете им били като хората – със същите добродетели и пороци, обземали ги същите чувства на ревност, гняв, съперничество и отмъщение, на любов и омраза, само дето били безсмъртни и с власт над стихиите и съдбите човешки... А що се отнася до идеята за посмъртно блаженство, тя поначало е била чужда на древния грък, за когото не съществували нито някакъв вид рай за избрани, нито ад – верни на демократичния принцип, всички простосмъртни се озовавали на едно и също място, в царството на Хадес.

„Срещата със свръхчовешкото, свещеното, скритото от профанния поглед, правело Елевзинските мистерии предмет на дълбоко и искрено почитание. Насмешките на гърците, оскърбяващи Олимп, замлъквали пред прага на Елевзин.” /о. Александр Мень/

От друга страна, вечното обновление в природата се е възприемало още от най-древни времена в цивилизациите, свързани с вегетативния цикъл, като знак за безсмъртие, като залог и самият смъртен човек да постигне възможността за вечно съществуване. Тайната на вечния живот подхранвала въображението, предизвиквала хората да я постигнат, залегнала в митове и ритуали... През есента, когато Природата умирала, хората скърбели и погребвали съответния бог – Озирис, Ваал, Тамуз, Атис... Когато се завръщала пролетта, те с ликуване празнували „възкръсването”, пробуждането от смъртния сън на съответното божество. Мъката на Изида, слизането на Ищар в Долния свят, мъката на Деметра и периодичното завръщане на Кора-Персефона на белия свят са все легенди от този цикъл. В целия средиземноморски и малоазийски регион култът към възкръсващата природа бил тясно свързан с религията на Богинята-майка, както и с тайнствени свещенодействия, насочени към благоволението на хтоничните богове – онези властители на отвъдния свят, обитаващи съкровените дълбини на земята и поради това владеещи тайната на безсмъртието, тайната на прехода живот-смърт-нов живот. И до която тайна простосмъртните вярвали, че могат да се докоснат, стига да бъдат посветени в нея чрез мистерийното свещенодействие.

И тъй, връщайки се още назад във времето, долавяме причината ставащото на Елевзинските мистерии да бъде в такъв контраст с древногръцкия светоглед: за техен основател античните автори сочат самия Орфей, тракиеца! Диодор Сицилийски, Антипатър от Сидон, Дамагет от Пелопонес, Платон... Всички те говорят за него като за реално съществувала личност, макар и преминала в митологията, и го определят като ”онзи, който е изнамерил мистерийните посвещения”! Орфей-тракиеца, чийто произход съвсем недвусмислено се обвързва с нашите земи, с народа, обитавал свещената планина Родопа, и чиято богиня Бендида отговаряла на представата за Богинята-майка... Орфей, който според някои антични сведения посветил в мистериите дори фригийския цар Мидас /и Херодот, и Страбон пишат, че фригите са бриги, тракийски народ/...

И още нещо: според Херодот, когато гръцките племена идват на полуострова, те заимстват от местното население богове и някои култове. Както е известно, дори самите гърци в митологията си признават тракийския произход и на Арес, и на Дионис... Кое е било това местно население?

Много отдавна, в периода на архаиката, на Балканите и западното крайбрежие на Мала Азия са живеели различни племена от един многочислен родствен народ, известен като пеласги. Кои са били те – изследователите все още не могат с точност да кажат. Споменати са според някои и в Библията - като филистимляните от Палестина... Пеласгите били предгръцки народ, различен от онези гърци, чиято цивилизация започва бурно да се развива много по-късно, след тъй наречените „тъмни векове” и упадъка, настъпил след митичната Троянска война през ХІV в.пр.Хр. /Дори тук можем да се запитаме кои точно са воювали в тази война, тъй като гърците още не са били дошли на полуострова, и дали двете конфедерации, които от едната страна представлявали ахейци с поддръжници критяни, а от другата - троянци, със съюзници траки, не са родствени на митичните пеласги?.../ Пеласгите са говорели на друг език, не на гръцки, имали дори според някои антични източници своя писменост...

Дали траките са били част от тях? Дали намереното през 1972 г. във Варненския халколитен некропол най-старо обработено злато в Европа /на възраст 5000 години пр.Хр./, както и първите европейски солници, както и най-старата в света пиктографска писменост /плочките от Градешница и Караново/ са достатъчно основание да се твърди че племената, населявали нашите земи, са създали най-първата европейска цивилизация? Дали ще се окаже вярна хипотезата на археолога Иван Иванов, откривателя на Варненския некропол, който още тогава изказва предположение, че вследствие на някакъв катаклизъм именно оттук, от нашите земи е тръгнала надолу част от този неизвестен народ, или дори целият, за да стигне чак до остров Крит и да даде начало на крито-минойската цивилизация? Една цивилизация, странна в своята жизнерадост, хармония и липса на обичайното за онези времена насилие, преживяла два възхода, започвайки развитието си 3000 години пр.Хр., и тръгнала към своя залез след нахлуването на ахейците, но успяла чрез тях да даде старт на Микенската култура, преди окончателно да бъде съсипана от войнстващите дорийци...

Въпросите стоят открити.

А химните на Омир съдържат намеци за критския произход на Елевзинския култ /според Александр Мень и други изследователи/... До същия извод стигнах и аз в процеса на работата ми над моята Критска история, която споменах във въведението. Доказват го както фреските, изобразяващи обредни шествия с песни и танци, така и явно критските корени на много от митовете в гръцката митология. Върху образа на самия Орфей ще се спра отделно.

И така, да отбележим следния важен извод: при цялото си великолепие и възхитителни достижения, древногръцката култура има на Балканския полуостров своите негръцки предшественици в лицето на траки /пеласги?/ и минойци, върху чиито основи всъщност стъпва. А прочутите Елевзински мистерии съвсем определено имат в своя генезис тракийски корени...

Ще завърша пак с откъс от „13 рози”, в който героините разсъждават върху изречение от Климент Александрийски (150-213) - християнски богослов, ученик на Пантен, след когото оглавява Александрийската школа, и който с трудовете си зарежда теологията с висока духовна мъдрост. Човек търсещ и духовен, преди да се посвети на християнската вяра, Климент е бил посветен в Елевзинските мистерии. Спазвайки тайната, той нищо не издава за тях, с изключение на едно изречение:

„...- Той написал със загадъчни думи единственото, което можел да каже. Звучи като някаква тайна парола и учените отдавна се опитват да разгадаят какво точно се крие зад нея. Климент бил минал първо през дълги пости, после пил специалното вино кикеон, за което се предполага, че имало наркотичен ефект, след което бил посветен. И казал толкова чудни неща за ставащото с него, че съм ги запомнила наизуст. Слушай, той описва ритуала така: „Аз взех кошницата, и след определени манипулации я сложих в сандъка, след това, вадейки го от сандъка, аз пак го сложих в кошницата.”
- Какво е това „го”?
- Не се знае. Изследователите предполагат, че тук става въпрос за тъй наречения Liknon – покрита с бръшлян кошница, в която при Дионисиевите мистерии слагали плодове и покрит фалос. Затова смятат, че и при Елевзинските мистерии съдържанието на кошницата и сандъка трябва да е било нещо, свързано с ритуалния секс, някакви реликви, наподобяващи или утроба, или фалос... Може би вид питки с формата на гениталии. Възможно е също да са слагали подобие на змия, тъй като тя е била важен символ, свързан с идеята за безсмъртието и с мъдростта. А аз пък, като се ровех из книгите и файловете, се сетих за смокинята. Тя хем като цяло дърво е била посветена на Дионис и на онзи Приап с големия фалос, които са богове на еротиката и секса, хем пък плодът и листата й наподобяват съответно женски и мъжки полов орган. Освен всичко друго, ако седиш под сянката й, може да получиш просветление и да видиш небесата отворени, но това вече е от библейската символика...
- Лени, ако питаш мен, самата кошница и самият сандък трябва да са кодови думи! Иначе е много някак... примитивно това действие – вадиш, слагаш... Няма тайнствен или опасен смисъл, заради който да си загубиш живота!
- И според мен е така. Изобщо всяко едно вместилище, като казан например, или пък стомна, е символизирало утробата...
- О-о-о! Затова ли в нашите обичаи момъкът напивал водата от стомната на момата, когато искал да изрази намеренията си към нея?
- Разбира се!... И продължих да търся, въпреки апетитната версия за кошница, пълна със смокини... Защото кошницата освен това е един от символите на Майката на боговете, Великата майка, известна е още с името Кибела. Най-първото почитано божество, почитано и по нашите земи. И такъв един предмет е отразявал женското съдържащо начало, символ на безсмъртие при погребалните ритуали, а прибирането на нещо в кошница означавало прераждане, преодоляване на смъртта... Но какво е сандъкът тогава? Нещо липсва... Защото там, където е едното, е и другото, което му е противоположно. Така е винаги, за да има равновесие... Значи трябва да има и мъжко начало! А като някаква вместимост, този образ, образът на сандъка, също клони към символика на женското...
- Странно. Ами ако сандъкът се е схващал като саркофаг, ковчег?
- Пак е мистична утроба, свързана обаче с повторното раждане.
- Ама нали и богините са две – Деметра и Персефона! – досети се Мария. - Едната е животът, другата е смъртта. Едната владее естественото състояние живот-смърт, а другата знае тайната на прехода от смъртта обратно към живота... Може би затова и двете вместилища са женски, а пък и символиката пасва – кошница и ковчег! Раждане и прераждане... Мъжкото начало тогава ще е самият участник в ритуала!...”

Следва продължение: 3.За Орфей-посветителя и разкъсания божи син Загрей
Пълния текст на романа „13 рози” можете да прочетете на www.nikoldaneva.com

Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница.


Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.





Няма коментари:

Публикуване на коментар