В един американски филм за похода на аргонавтите, излъчван по Hallmark, ролята на тракийския певец Орфей беше изпълнявана от негър, пардон, афроамериканец... Нищо против никоя раса нямам, но това „авторско” новаторство принизява достойнствата на иначе приятния филм и кара запознатите с мита зрители да се съмняват и в останалите детайли. За да не изпадна в подобна ситуация, ще се постарая тук накратко и без излишно „авторство” да конспектирам най-важното от многото източници с оглед изключително на следващия ми материал за паралела Орфей-Исус. За по-задълбочено вникване по въпросите на тракийския орфизъм съветвам интересуващите се да се обърнат към трудовете на нашите траколози.
Като начало ми иде да възкликна с думите на моята героиня от „13 рози”:
„...- Толкова много има писано за Орфей още от най-стари времена, че не знам откъде да започна! Ето, водила съм си някои бележки... – прехвърли Мария листата до себе си. - Диодор Сицилийски, Антипатър от Сидон, Дамагет от Пелопонес, Платон... Всички те говорят за него като за реално съществувала личност, макар и преминала в митологията, и го определят като... Чуйте! – вдигна тя пръст. - „Онзи, който е изнамерил мистерийните посвещения”! Бил син на речния бог Еагър, тракиец по род, и музата Калиопа, създал е... Ето как точно е казано: „Създал е стиха, свързан с героичната стъпка, а с лирата си омаял непреклонната душа на неумолимия Хадес”. Знаете как е в легендата: редом застанали, слушат го лъв и глиган, кошута и заек, вълци и агнета, а дърветата се изтръгват от корен, за да го следват, и преплитат клони като ръце, за да кацат на тях притихнали птиците, и певецът да пее на сянка... И тъй нататък, няма повече да се спирам върху този добре известен ви образ. Всъщност в масовото съзнание Орфей е само това – музикант, участник в похода на аргонавтите, който омагьосва с песните си сирените, а пък разните литературни вариации на тема любовта му към Евридика, слизането в ада и разкъсването от вакханките са безброй...”
За да не сме голословни ще отбележим, че антични свидетелства за вълшебните умения на тракийския певец се срещат още и при Еврипид, Симонид, Аполоний Родоски, митографа Конон..., както и в произведения на римските писатели Вергилий, Хораций, Овидий, Проперций, Сенека..., в този дух е и посветителната епиграма за Орфей, намерена в старозагорската Августа Траяна, град от времената, когато земите ни са били известни като „коневъдна Тракия”, а в горния откъс съм си послужила с описанието на картина, дадено от Филострат Млади през ІІІ в.сл.Хр. Като знаменит тракиец, Орфей заслужено се е радвал на религиозна почит по нашите земи, образът му е бил сечен върху монети, а във Филипопол е имало издигната негова статуя, толкова съвършена, че е включена от Калистрат в неговото описание на прочути статуи, направено също през ІІІ в.сл.Хр. За тази статуя говорят в свои произведения още и Лукиан, и Павзаний /повече по темата: Николай Шаранков, "Изображенията на Орфей от българските земи в светлината на литературната традиция", ЮЗУ „Неофит Рилски”/.
Освен певец-музикант, поет и митологичен герой, какъвто е неговият образ според най-разпространените представи в гръко-римската култура /Страбон казва за него, че бил магьосник, който си служи едновременно с музика и гадателство/, Орфей обаче е бил и още нещо. В някои легенди се казва, че имал царски произход, някой си Изократ казал за него, че можел да извежда мъртъвци от царството на Хадес, а последователят му, философът Емпедокъл, спирал ветровете със заклинания и дори бил възкресил мъртва жена...
Важно е да се знае, че Орфей бил още и мистагог, което ще рече жрец-посветител, йерофант. Онзи, който знае Пътя, който е посредник между света на тленните хора и божествения свят, към онези блажени задгробни предели, към които се стремят безсмъртните ни души, но където може да попадне само душата на съответно подготвения. В това си качество той е значително по-непознат и някак изпада от взора на масовата публика, особено след периода на ранното християнство. Не без усилията на Църквата, разбира се... Но за това по-нататък.
Иначе гръцките философи с мистичен, дори магически уклон - като Емпедокъл и особено Питагор, налагат своя отпечатък върху системата от орфически вярвания, вкарвайки и теорията на числата /както и музикалните тонове/ в първоначалните есхатологически представи. За „задгробните” представи на орфиците свидетелстват например златните погребални пластинки (IV–III в.пр.Хр.) - мъртвецът се снабдявал със специален текст с ритуална функция и есхатологическо съдържание. Текстът започвал с обръщение към подземните богове, преди всичко към Персефона, в което се обявявало, че душата на мъртвия идва “чиста от средата на чистите”. Нататък следвали указания за верния път към подземния свят, подкрепени със сведения за извършени тайни ритуални действия. Това, което най-много впечатлява в тези текстове, е Орфеевата постановка: „душата е чедо на Земята и звездното Небе, но нейният род е небесен, затова със смъртта тя се превръща от човек в бог. Посветените имат чиста душа, затова са знаещи, т.е. познават светия път нататък.” /Богдан Богданов, "Орфей и древната митология на Балканите"/
За тази страна на Орфеевия образ говорят сведенията за необичайни ритуали, извършвани от негови последователи. Платон в „Държавата” споменава за „разните там прорицатели скитници”, както нарича жреците от орфическите ритуали. Те ходели сред хората и правели обреди за пречистване чрез жертвоприношения по „приятен начин и с празненства”. Обещавали „да оправят неправдите, сторени от човека и предците му”, и да осигурят така на посвещавания благополучие и спасение в отвъдното... Там, където душата можела да придобие вечно блаженство, но само чрез лична вяра, и само след лично посвещаване в тайната...
Интересно е да се отбележи, че жреците са носели и някакви тайнствени свитъци, съдържащи, както се твърдяло, посланията на самия Орфей. Те отдавали голямо значение на hieros logos, свещеното слово. Пак според Платон тези орфици правели заклинания, носейки цял куп книги от Музей и Орфей. Тук накратко ще поясня, че Музей, Лин и Евмолп са митологични фигури, които според различните легенди имат различен статус – един на друг са ту син, ту баща, ту ученик на Орфей, ту негов учител или просто спътник... Но са все музиканти, дори гадатели, а Евмолп, както вече бе споменато, е бил цар на Тракия, който след период на прекъсване възобновил Елевзинските мистерии, основани от певеца. За участниците в тях пък Платон казва още нещо интересно: „И... който иде при Хадес непосветен и невъведен в мистериите, ще лежи в калта, а който иде там очистен и посветен, ще живее с боговете. Обаче… мнозина носят тирс, но малцина изпитват божие вдъхновение”...
Учението на орфиците се разпространявало като тайно, включвало цяла система от правила за отношение към себе си и към другите, всевъзможни забрани за определени храни, дрехи, постъпки, за да можел посветеният да е сигурен, че безсмъртната му душа ще иде в отвъдното „чиста от средата на чистите”. Ето какво казва Аристотел, ще ви прозвучи много познато, но имайте предвид, че е написано през четвърти век преди Христос: „Орфей над всички проповядваше идеята за братство на човеците”! И още споменава девиза на Орфей, който бил: ”Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички”!...
Светът в орфическите сказания се ражда от вечната стихия, Времето, тъй както птицата се излюпва от яйце. Не ви ли напомня нещо? Според най-разпространената съвременна хипотеза началото е положено от Големия взрив... Такова едно космическо яйце, породено от светлия Ефир и мрачния Хаос, съдържало зародишите на всичко: богове, титани, хора... Когато то се пропукало, от него излязъл сияещият Протагонос, Първородният, съдържащ в себе си цялото вселенско многообразие. Среща се още с името Фанес или Ерос. Така според траките началото на всички начала е положено от някаква съзидаваща творческа енергия, проникваща и свързваща, изразяваща се чрез образа на бога на любовта Ерос. Има орфически стихове, в които той е определен като „най-древен и абсолютен” /„Аргонавтика” на Орфей/. После идват според Платон няколко поколения пораждащи се един от друг богове в следния ред: Фанес, Нощта, Уран, Кронос, Зевс и Дионис. Като, забележете нещо важно: Първородният Фанес е двуполов! Също тъй двуполов, както е после при гностиците самият Бог – но и за това по-нататък... По съвет на Нощта Фанес е погълнат от Зевс, за да може по този начин най-главният бог, породен от Кронос, т.е. времето, да поеме в себе си двете начала, мъжкото и женското, и да „държи началото, края и средата на всичко съществуващо”, за да стане „една единна Сила, едно Божество, на всичко великото Начало” /”Закони” на Платон/. Така се създава светът, в който нещата са разделени по двойки, но са обвързани в съдбовно единство.
Погледнато така, тракийският орфизъм може да се окаже една от първите монотеистични религии... Защото и Орфей, и Мойсей, и Ехнатон в Египет, който установява култ към слънчевия Атон, живеят горе-долу по едно и също време – и кой е бил пръв в лансирането на подобна вяра, не се знае със сигурност. Има обаче орфически стих, който направо заявява, че съществува една-единствена сила, едно божество, едно велико Начало!... Самото пък централно божество е мислено от траките като мъжко и като такова за него не било изключение да се свързва сексуално с женско божество. И така двамата да се сдобият с рожба, образувайки триада от отец, божия съпруга и бог дете, какъвто е случаят със Зевс, Персефона и Дионис-Загрей, разтерзаният син на главния Бог. /вж. Богдан Богданов, "Орфей и древната митология на Балканите"/
На Херодот също му направило впечатление, че спрямо пренаселения Олимп, пантеонът на траките бил твърде оскъден. Той споменава, че от всички други божества траките почитали единствено Арес, Дионис и Артемида, която наричали Бендида... Името й на тракийски означавало „свързващата”, „съединяващата”, покровителката на брачното съединяване. Това е същата онази велика Богиня-майка от бронзовата епоха, изявяваща се като богиня на плодородието, възобновяващия се растеж, лова и носителка на лунното, женско начало. Другият бог, Арес, бил смятан от самите елини за бог-покровител на траките, а нашата земя била наричана в древните източници земя на Арес, защото тук живеели най-непобедимите воини. За тяхното мъжество се носели легенди, римляните пишели, че са по-издръжливи и здрави от тях самите, и че се калявали с утринна роса... Не случайно и най-предпочитани сред гладиаторите били именно тракийците, не е необходимо да напомням за Спартак... Дори едно от племената се казвало кикони, по името на един от многобройните синове на Арес! А мъжеството на траките според някои древни автори се дължало точно на вярата им в безсмъртието на душата...
Що се отнася до третия бог, богът на виното, дърветата и стадата Дионис - самите гърци го смятали за тракийски бог, а според Диодор Сицилийски той властвал не само тук, на Балканите, но завладял огромни пространства и именно той бил занесъл на индийците не само цивилизацията, но и виното!... Защото, както е известно, за траките най-важните ритуали били свързани именно с виното. Пиели го чисто, без да го разреждат с вода като гърците. И как иначе! За тях то символизирало Дионис и по този начин те поемали в себе си не просто някаква напитка, а кръвта на самия бог - не случайно в мита, като му разкъсали титаните тялото, от него потекла не кръв, а вино... Корените на това божество могат да се проследят и до остров Крит, където чрез символното си животно бик е бил въплъщение на сътворяващата сила.
И сега, вместо кратка почивка, ви предлагам откъс от „13 рози”, в който възможно най-достъпно искам да ви въведа в мита за тракийския вариант на Дионис – Загрей. Двете сестри-близначки са на посещение в Археологическия музей в София, където им предстои да направят важно откритие в Лапидариума, но преди това те разглеждат витрините с антични съдове:
„...- О! – възкликна изведнъж Мария, наведена над някаква яйцевидна ваза с много високо и тънко гърло. – Тук пише, че този лекит е намерен в некропола на Аполония и върху него са изобразени Елевзинските тържества!
- Това са Деметра и дъщеря й Персефона, нали? – върна се назад сестра й и се вгледа в рисунката. – О, виж само с каква любов е прегърнала дъщеря си!... А другите около тях кои са?
- Както са изредени, трябва да са Дионис, Триптолем, който е син на Деметра и бил научил хората как да отглеждат житото, после идват Хермес и младият бог Якхус. Този последният води церемонията по посвещаването в мистериите. Затова носи и факла. Смятан е за преродения Загрей.
- Този пък кой е?
- Орфическо божество – отвърна Мария с леко превъзходство в гласа. - Загрей бил малкият син на Персефона и Зевс, но ревнивата Хера пратила титаните да го унищожат докато си играел. Детето безуспешно се опитвало да избяга, приемайки различни образи, а те го настигнали, точно когато се бил превърнал в бик.
- Почнала си и ти да говориш като Елена! Говориш за бикове, сънуваш бикове... – малко троснато каза Магдалена. - И какво станало с този?
- Разкъсали го – понамръщи се сестра й, но продължи. – Разкъсали го на части и ги разпръснали по земята, като някои от тях изяли печени или сурови...
- Уф!
- Зевс не успял да се намеси навреме. Той поразил с мълния онези злосторници, после поръчал на Аполон да събере всичко, което останало от сина му. И като му донесли сърцето, то още биело. Погълнал го и го възродил...
- Как го възродил? Разказвай, де, защо млъкна? – зачуди се Магдалена, увлечена от разказа и забравяйки предишната си забележка.
- Според едни - дал живот на Дионис, като оплодил Семела веднага след поглъщането на сърцето, според други – накарал я нея да го погълне...
- От Елена ли научи всичко това?
- Че от кого другиго... Тя ми каза още, че ритуалите в тези мистерии представлявали тълкуване на мита за страданието или непризнаването на божеството. Затова дни на скръб се редували с дни на веселие, дори на разпуснатост. Разигравали се и страстите на бога.
- Защо ми звучи познато?
- Правиш паралел с Христовите страсти ли? – хвърли изпитателен поглед към сестра си Мария.
- Само аз ли виждам приликата с орфическите мистерии? Синът на върховния бог е преследван, погубен, възкресен... А пък и ти самата ми каза, че който бил посветен, се надявал след смъртта си да има жребий, различен от онзи на непосветените, и да пребивава във вечно блаженство... Замести онова погълнато сърце с „дух”, думичката „посветен” - с „вярващ”, и ще се получи интересен паралел! Та нали и Христос е проповядвал кръщение с Дух, влизане в Божието Царство, спасение на душите и вечен живот в блаженство, но само за тези, които приемат учението му и пазят вярата!
- Гледай да не те чуят онези, дето са ни по петите – засмя се Мария. – Ще им се прииска да върнат времето назад и да те изгорят като еретичка!”
Тук, по нашите земи, този Дионис-Загрей бил известен още като Сабазий, Свободния /или Либер на латински/. Тайнствената практика на тази религия била, разказва Макробий, по време на свещенодействие слънцето да се нарича Аполон, когато е в горната полусфера т.е. през деня, и Дионис, когато е в долната т.е. през нощта /отглас от общочовешката доктрина за дуализма на силите/. Той продължава със сведението, че в Тракия „слънцето и Либер баща са едно и също божество, което траките наричат Сабазий и го честват с великолепна религиозност.” Според Макробий траките наричали този бог още и Себадий, което е сходно, и го почитали в кръгъл храм...
Херодот също пише за прорицалище на върха на висока планина в Тракия, където се пазели и дървени плочки със свещените стихове на Орфей. У нас между впрочем има намерени изображения на Сабазий върху различни оброчни плочки. /И, което е най-интересното, ръцете му са вдигнати в благославящ жест, както е при християнството!/
Трябва обаче да се прави разлика между дионисиевите вакханалии, в които участвали всички, и строго посветителските, мистерийни орфически обреди. При първите се изпадало в транс от опиянението и те са широко известни – пиршества, на които се лее вино, а ентусиазмът е всеобщ, вихрят се свирни, танци... Има изображения от антични ритуални съдове на подобни оргиастични сцени, като най-често ги откриваме върху кратерите. Кратерът представлява камбановиден съд на столче във формата на голяма чаша с дръжки, висок около 40-50 см, в който гърците смесвали виното с вода. От едната страна могат да се видят извиващи се в танц полуголи и дори голи тела, свирещи на двуцевни флейти жени и дебнещи ги мъже с конски опашки отзад на телата си, пиршества, повече прилични на оргии - мъже с полусмъкнати дрехи са полегнали върху дълги, отрупани с възглавници легла, вдигнали в ръцете си чаши, а край тях пристъпват жени, другаде пък тичат менади, преследвани от сатири... Има писано много за вакханалиите и лудостта на вакханките: и антични автори /Еврипид/, и съвременни рисуват картина на препускащи през горите превъзбудени полуголи жени, нахвърлящи се на всичко, що е мъжко, жадни за кръв и плътски наслади... Опияняващият танц под синьото небе или край нощния огън разкрепостява и примирява човека със себе си и света. Вакхантът се е слял със самия Космос... Самият бог на виното Дионис, наричан от римляните още Бакхус и Либер, е кичен с имена като Шумният, Изстискващият сокове, Освобождаващият от грижи, Нощният... И когато той бива честван, няма нито смърт, нито Съдба, нито закони, всичко е сега, в мига, във водовъртежа от тела, страст и наслада, всичко е под знака на „свещеното безумие на Вакх”, както казва Омир.
Тук обаче стигаме до нещо важно и интересно. От обратната страна на кратерите има винаги почти една и съща сцена, странно контрастираща с предната: един или двама младежи в тоги стоят обърнати към друг, по-възрастен от тях мъж, като ученици пред своя учител. В ръцете си те често държат кръгъл предмет /плочка? питка?/, с начертани върху него знаци. Върху някои от тях се вижда ясно кръст с четири точки между раменете! Другаде има само части от този символ, сякаш художникът не го е познавал, а го е изобразявал според стигналата до него информация, къде по-пълна, къде по-оскъдна.
Но точно тази несигурност е разбираема. Защото за разлика от дионисиевото, орфическото посвещаване било лично и тайно, а обредното действие повече приличало на магия, молитвите им - на магически заклинания. „В първия случай участниците са тела, които се одушевяват в транса на ритуала, във втория те разполагат предварително със структурата душа–тяло. Представа за това в какво се е изразявало безкръвното орфическо жертвоприношение дава следното сведение от Платон: “Жертвите им за боговете били не животни, а питки и плодове, натопени в мед, и други подобни чисти жертви и се въздържали да ядат месо, понеже било неблагочестиво, и да оцапват божиите олтари с кръв.” Късните “Химни” на Орфей допълват картината със сведението за изгаряне на семена и кадене с благовонни треви. Каденето е не само очистително, но като жертвуването също и свързващо действие.” В тях има текстове с мистериален характер – особено отнасящи се до специални орфически, а и Дионисови посвещения и празнични действия (bakchika). Термините bakchika и orphika се употребяват в древните извори успоредно, а и посветеният в орфическите мистерии се нарича bakchos. /вж. Богдан Богданов, Орфей и древната митология на Балканите/
При тези ритуали се произнасяли определени формули във вид на припявания, с които се привиквали божествата, а според проф. Фол цялостният процес на посвещаването съдържал десет степени. /”Orphika Magika”/
Не се знае как точно е протичало самото тайнство, но от ритуалните предмети могат да се направят някои изводи. В Елевзинските мистерии, както вече стана дума /и за чийто основател, да напомним отново, се е смятал тракиецът Орфей!/, най-често се използвала кошница, съхраняваща тайните предмети, а някои изследователи казват, че може би те са повтаряли играчките, с които титаните подмамили малкия Загрей. Климент Александрийски ги изброява, но не уточнява какъв смисъл е бил вложен в тях.
В първата част стана дума за лабиринта, Минотавъра и нишката на влюбената Ариадна, изоставена от любимия Тезей, но открадната впоследствие от Дионис. На остров Крит са се провеждали и мистерийни шествия, кръгови танци по извивките на лабиринта, имало е култ към змията и бика... Дали загадъчният символ от кратерите не е онзи същият кръст, който видяхме вече в сърцето на лабиринта?...
Ще завърша отново с откъс от книгата ми „13 рози”:
„-...можеш ли например да се сетиш какво е символизирала шишарката? – попита Мария.
- Какво ли... С тази форма... Най-вероятно фалос!
- Да, сестричке, улучи... Защото е имало и пумпал, чиито овални очертания напомнят пък съответно женския орган, а въртеливото движение отговаря на мита за сътворението... Изобщо не са играчки, както виждате! Освен това имало златни ябълки, топка, кокаляни зарове, огледало, къс червена вълна. Все предмети, използвани при правене на магически заклинания. Някаква роля е играело и колелото, което при любовната магия направо е незаменимо... То пък изобщо е било един от основните символи, защото и танцът бил в кръгово движение! Свързано е с вярването, че така посвещаваният ще бъде не само по-добре запознат с мистерията на цикъла живот-смърт-живот в отвъдното, но ще бъде подпомогнато и възкръсването му след смъртта...
- Танцът на лабиринта! – плесна с ръце Магдалена, а очите й възторжено заблестяха.
- И аз така си помислих... – кимна примирено Мария, отказала се да възпира изблиците на сестра си. - Защото този танц най-добре изразява основното в орфизма – човек е свързан със света и е част от цялостния неспирно възобновяващ се кръговрат. Идеята за пътуването на душите, за отвъдното блаженство и разделянето на хората на два вида – мнозината, които няма да го изпитат, и малцината посветени, които са избрани да получат посмъртно спасение в края на тези прераждания – е негръцка, чужда на демократичния елински мироглед, макар и да е приета впоследствие от Платон. Орфиците са вярвали, че човек се състои от смъртно и безсмъртно начало, защото самата душа според тях била рожба на земното и небесното. Нали помните легендата за Загрей? Именно този мотив - за създаването на човека и за двойнствената му природа, е най-оригиналният момент в орфизма! Човешкият род възникнал от пепелта на самите титани, които Зевс за наказание поразил с мълния. Тази пепел съдържала и частите на божественото чадо, Загрей, когото те били изяли. Оттук и възможността за посветения, който е въведен в тайната на прераждането, да се откопчи от плена на земния, материалния свят на титаничната си съставка, заради която безсмъртната му душа е затворена в тялото като в гробница, и да стане след смъртта си бог. Да се върне към божествената си същност...”
Според проф. Александър Фол тракийският орфизъм е възглед със световно актуално значение и днес. Това е идеята за вложените в човека сила, които ако се потърсят, подхранят и разгърнат, ще му помогнат да напредне сам, да се развие и да стане по-добър. Гръцкият начин на мислене не допуска идеята за безсмъртие на човека въобще, безсмъртни са само боговете. В орфизма обаче идеята за безсмъртието е централна. Вярата в безсмъртието се свързва с вътрешното израстване на човека или както казва проф. Фол: “безсмъртие на интелектуалната енергия като част от космическата”.
Забележка: Целта на този материал не е да се вникне с подробности в соларно-хтоничната същност на Дионис-Загрей. Тук се постарах само да набележа някои моменти с оглед на по-нататъшните ми разсъждения, без да затруднявам читателя-неспециалист с характерни термини като „пайс” /чедо и служител/, „паредър” /съпрестолник на Богинята – майка/, доктринален цикъл, бинарни опозиции и др. Повече за тракийския Дионис – в споменатите по-горе източници /препоръчително трудовете на Ал. Фол/, както и в много други. Най-пространното свидетелство върху Загреевата митология на латински език е “За грешката на езическите религии” на християнския апологет Юлий Фирмик Матерн.
Следва продължение: 4.За Никейския събор, секса и "лъжливото знание, наречено Гносис"
Книгата може да бъде намерена със сигурност в книжарниците на КК ”Труд” или да бъде поръчана чрез някоя електронна книжарница.
Всички права са запазени. Текстът или части от текста могат да бъдат използвани само след посочване на източника.
